— Смешно — промърмори Чоунс. — Анализаторите не показват къде е повредата.
Той беше прав. Стрелките трептяха неуверено, без обаче да спрат дори и веднъж за по-дълъг период от време, така че не беше поставена никаква диагноза. И като резултат от това, никакви поправки не можеха да бъдат извършени.
— Никога не съм виждал нещо подобно — изръмжа Смит. — Ще трябва да изключим всичко и да направим диагнозата ръчно.
— Това можем да направим, след като кацнем за по-удобно — каза Чоунс, който вече беше на телескопа. — Няма повреди в обикновените планетарни двигатели и в тази система има две подходящи планети.
— О. Колко подходящи и кои точно?
— Първата и втората от четирите — и двете са снабдени с вода и кислород. Първата е малко по-топла и по-голяма от Земята. Втората е малко по-студена и по-малка. Това достатъчно ли е?
— Живот?
— И на двете. Само растителност.
Смит изсумтя. Това не можеше да изненада никой. На планетите, на които има вода и кислород, растителност се срещаше почти винаги. И, за разлика от животинския свят, растителността можеше да се види с телескоп или, по-точно, със спектроскоп. В която и да е растителна форма са били открити само четири фотохимични пигмента и всеки един от тях можеше да бъде открит по характера на светлината, която отразяваше.
— Растителността и на двете планети е най-малко от хлорофилен тип — каза Чоунс. — Ще бъде съвсем като Земята. Истински домашни условия.
— Коя е по-близо? — попита Смит.
— Номер две и ние вече сме на път към нея. Имам чувството, че ще бъде хубава планета.
— Ще оставя инструментите да решат това. Ако не възразяваш.
Но това като че бе едно от верните предчувствия на Чоунс. Планетата беше с добри условия, със заплетена мрежа от океани, която осигуряваше климат с малки температурни амплитуди. Планинските вериги бяха ниски и заоблени, а разпределението на растителността показваше висока степен на плодородие.
Чоунс беше при управлението, за да приземи кораба. Смит ставаше все по-нетърпелив.
— Какво толкова подбираш? Всички места са еднакви.
— Търся по-голо място — каза Чоунс. — Няма смисъл да унищожаваме половин хектар растителност.
— И какво, ако я унищожим?
— И какво, ако не я унищожим? — отговори Чоунс и намери голото място, което търсеше.
Едва след като се приземиха, те разбраха част от това, на което бяха попаднали.
— Скачащи космически извращения — каза Смит.
Чоунс беше изумен. Наличието на животни на една планета беше нещо, което се случваше много по-рядко от наличието на растителност, а присъствието и на интелект беше дори още по-рядко. Но тук, на около половин километър от мястото, където се приземиха, имаше групичка ниски сламени колиби, които очевидно бяха продукт на един примитивен интелект.
— Внимателно — каза смаяно Смит.
— Не мисля, че има някаква опасност — отговори му Чоунс. Той стъпи на повърхността на планетата с непоколебима увереност. Смит го последва.
Чоунс трудно овладяваше вълнението си.
— Това е невероятно. Никой, никога, преди нас не е докладвал за нещо повече от пещери или преплетени клони на дърво.
— Надявам се, че са безобидни.
— Прекалено миролюбиво е всичко наоколо, за да бъдат нещо друго. Помириши въздуха.
Местността до всички точки на хоризонта, с изключение на ниската верига хълмове, която начупваше правата линия, беше оцветена в успокояващо бледорозово и петна хлорофилна зеленина. В по-близките краища бледорозовото се разпадаше на отделни цветчета, нежни и благоуханни. Само пространството в непосредствена близост с колибите имаше кехлибарен цвят от нещо, което приличаше на житен клас.
Съществата излизаха от колибите, приближавайки се към кораба с колебливо доверие. Те имаха четири крака и наклонено тяло, което беше високо около метър до раменете. Главите им стояха здраво на тези рамене, с изпъкнали очи (Чоунс преброи шест) разположени в кръг и в състояние да извършват и най-затрудняващото самостоятелно движение. (Това сигурно е компенсация за неподвижността на главата, помисли си Чоунс.)
Всяко животно имаше опашка, разделена в края, образуваща две силни разклонения, които държаха вдигнати нагоре. Разклоненията трептяха учестено и това им придаваше смътно, неясно очертание.
— Хайде — каза Чоунс. — Те няма да ни причинят нищо лошо. Сигурен съм в това.
Животните ги заобиколиха на безопасно разстояние. Опашките им издаваха монотонен бръмчащ звук.
— Може би общуват по този начин — каза Чоунс. — И мисля, че е очевидно, че са вегетарианци. — Той посочи към една от колибите, където седеше един малък представител на вида, дърпайки с опашката си кехлибарен стрък и пъхайки го в устата си също като човек, който смуче захарни петлета на клечка за зъби.