— Човечеството яде марули — каза Смит, — но това не доказва нищо.
Повечето от опашатите същества се повъртяха за момент към мъжете, след което изчезнаха в розово-зеленото пространство.
— Вегетарианци — повтори уверено Чоунс. — Погледни по какъв начин отглеждат основната култура.
Основната култура, както я нарече Чоунс, се състоеше от венче от меки зелени класове, разположени близо до земята. Встрани от центъра на коронката растеше мъхесто стъбло, по което на всеки пет сантиметра се появяваха месести, набраздени с жилки пъпки, които почти пулсираха и изглеждаха като живи. Стъблото завършваше на върха с бледорозовите цветове, които с изключение на цвета, бяха най-земното нещо сред растенията.
Те бяха разположени в редици и колони с геометрична точност. Почвата около всяко едно беше добре разронена и поръсена с непознато вещество, което не можеше да бъде нищо друго освен тор. Тесни пътечки, широки колкото да премине едно от животните, кръстосваха полето, и всяка пътечка беше придружена от тесни улейчета, очевидно за вода.
Сега животните се бяха разпръснали по полето, работейки усърдно, навели глави. Само няколко останаха в непосредствена близост до двамата мъже. Чоунс поклати глава.
— Те са добри стопани.
— Не са лоши — съгласи се Смит. Той се насочи бързо към най-близкия бледорозов цвят и протегна ръка към него. Но на петнадесетина сантиметра от него той беше спрян от кресливия звук и от физическия допир на една опашка до ръката му. Докосването беше внимателно, но твърдо, вмъквайки се между Смит и растението.
Смит се отдръпна.
— Какво в името на… — той почти беше стигнал до бластера си, когато Чоунс каза:
— Няма смисъл да се вълнуваш, успокой се.
Половин дузина от съществата вече се събираха около тях, предлагайки им стъбла от растението, което отглеждаха кротко и внимателно като някои използваха опашките си, а други ги побутваха напред със своите муцуни.
— Доста приятелски са настроени — каза Чоунс. — Откъсването на цвете може и да е в противоречие с обичаите им. Растенията най-вероятно трябва да се третират по строго определени правила. Всяка култура, която се занимава със селско стопанство, вероятно има обреди за плодородие и само Господ знае какво включват тези обреди. Правилата, според които се извършва отглеждането на растенията, трябва да са много строги, в противен случай нямаше да ги има тези идеално разчертани редици… О, небеса, вкъщи ще паднат, като чуят това.
Бръмченето на опашките отново се усили и съществата, които бяха най-близо до тях се отдръпнаха назад. Друг представител на вида излизаше от голяма колиба в центъра на групата.
— Предполагам, че това е вожда — прошепна Чоунс.
Новопоявилият се напредваше бавно, с високо вдигната опашка и всеки от израстъците й обграждаше малък черен предмет. Когато се приближи на разстояние около метър и половина, опашката му се изви напред.
— Той ни подава тези неща — каза изумен Смит — и, за бога, Чоунс, погледни ги.
Чоунс ги гледате трескаво и едва промълви:
— Това са гамови хиперпространствени насочватели. Тези инструменти струват десетки хиляди долара.
Смит излезе от кораба, след като бе прекарал един час вътре. Той беше много развълнуван и викаше от товарната площадка:
— Те работят, идеални са. Ние сме богати.
— Претърсих колибите им — отвърна му Чоунс. — Не можах да намеря други.
— Не пренебрегвай тези двете. Боже мой, те са толкова валидни, колкото шепа, пълна с пари.
Но Чоунс продължавате да оглежда, поставил раздразнено ръце на хълбоците си. Три от опашатите същества го придружаваха от колиба в колиба — търпеливо, без да се намесват — но винаги оставаха между него и геометрично подредените бледорозови цветове. И сега го наблюдаваха с многобройните си очи.
— Това дори е последният модел. Погледни ето тук — каза Смит. Той посочи един изпъкнал надпис, който съобщаваше, че това е модел Х–20, Произведено от „Гамов“, Варшава, сектор Европа.
Чоунс го погледна и каза нетърпеливо:
— Това, което ме интересува, е как да вземем още. Знам, че тук някъде има и други гамови насочватели, искам и тях. — Страните му бяха почервенели и той дишаше тежко.
Слънцето залязваше. Температурата падна под поносимата. Смит кихна два пъти, след това Чоунс го последва.
— Ще хванем пневмония — каза през нос Смит.
— Трябва да ги накараме да разберат — не се отказваше Чоунс. Той беше хапнал набързо една консерва със свински наденички, беше глътнал едно канче с кафе и беше готов да опита отново.