Той повдигна високо насочвателя и извика: „Още, още“, правейки кръгообразни движения с ръцете си. Посочи единия насочвател, след това другия и след това въображаемите следващи насочватели, наредени пред него. „Още.“
Тогава, след като и последните слънчеви светлини се скриха зад хоризонта, силно бръмчене се разнесе от всички страни на полето, защото всички същества наведоха глави и вдигнаха разклонените си опашки, които така трептяха, че почти не се виждаха в здрача.
— За бога, какво става — едва измърмори Смит. — Хей, погледни цветовете! — И отново кихна.
Бледорозовите цветя видимо изсъхваха. Чоунс крещеше, за да може да се чуе над бръмченето:
— Това може да е резултат от залеза. Знаеш, че цветовете се затварят през нощта. Шумът може да е религиозно честване на това.
Лек допир от опашка но китката му привлече моментално вниманието на Чоунс. Опашката, която беше почувствал, принадлежеше на съществото, което стоеше най-близо до него. Сега тя беше вдигната към небето, по посока на един ярък обект на западния хоризонт. Опашката се накланяше надолу, за да посочи към насочвателя и след това отново се вдигаше към звездата.
— Разбира се — каза развълнувано Чоунс, — близката планета. Другата обитаема планета. Тези неща сигурно са дошли оттам. — Тогава, подсетен от тази мисъл, той извика с внезапна паника: — Хей, Смит, хиператомните двигатели все още не работят.
Смит го погледна объркано, като че и той беше забравил за тях. След това смънка:
— Забравил съм да ти кажа — всичко е наред.
— Поправил ли си ги?
— Дори не съм ги докосвал. Но когато проверявах насочвателите, използвах хиператомните двигатели и те работеха. Тогава не им обърнах никакво внимание, бях забравил, че нещо не са наред. Както и да е. Нали вече работят.
— Тогава да тръгваме — каза веднага Чоунс. Мисълта за сън изобщо не се появи в съзнанието му.
Нито един от двамата не спа но време на шестчасовото пътуване. Те стояха на управлението в някакъв почти наркотичен унес. Втори път им се наложи да избират голо място, за да се приземят.
Температурите бяха високи и това напомняше за следобедна субтропична жега. А широка мътна река течеше спокойно край тях. Близкият бряг представляваше втвърдена кал, набразден от множество отвори на дупки. Двамата мъже стъпиха на планетарната повърхност и Смит изкрещя прегракнало:
— Чоунс, виж това!
Чоунс проследи сочещата ръка на партньора си и каза:
— Проклет да съм. Същите растения!
Нямате как да се объркат бледорозовите цветове, стъблото с набраздени от жилки пъпки и отдолу коронката от класове. Цветовете отново бяха разположени геометрично, отново личаха внимателното насаждане и отглеждане, напоителните канали. Смит попита:
— Да не би нещо да сме се объркали и да сме се завъртели…
— О, погледни слънцето. Диаметърът му е два пъти по-голям отпреди. А виж, ето там.
От най-близките дупки в брега на реката се появиха гладки, светлокафяви гъвкави същества, подобни на змии. Те бяха около тридесет сантиметра в диаметър и около три метра дълги. И двата им края бяха без каквито и да било отличителни белези, еднакво притъпени. По средата на горната им част имаше издутини. Всички издутини, като по даден сигнал, се превърнаха пред очите им в големи овали, разделени на две, за да се образуват лишените от устни уста, които се отваряха и затваряха с такъв шум, като че ли цяла гора сухи клони се удрят помежду си.
Тогава, също като на другата планета, след като любопитството им беше задоволено и страховете им изчезнаха, повечето от съществата се оттеглиха към внимателно отглежданото поле с растенията.
Смит кихна. Течението, което се получи при изкарването на въздуха срещу ръкава на якето му, вдигна малко прах.
Той го загледа учудено, след това се изтупа и каза:
— По дяволите, целият съм в прах. — Прахта, която махаше от дрехите си, се превърна в бледорозова мъгла. — И ти си същият — добави той, тупайки Чоунс.
И двамата закихаха неудържимо.
— Сигурно сме го пренесли от другата планета — каза Чоунс.
— Може да получим някоя алергия.
— Невъзможно.
Чоунс повдигна един от насочвателите и извика към змиевидните същества:
— Имате ли други от тези?
Известно време той не получи никакъв отговор освен шума от плискаща се вода, породен от действията на някои от змиевидните същества, които влизаха в реката и отново се появяваха със сребристи чепки от водни растения, които мушкаха отдолу на тялото си, към някоя скрита уста.
Но тогава едно змиевидно същество, по-дълго от останалите, се приближи, влачейки се но земята с единия притъпен край повдигнат въпросително на около пет сантиметра, движейки се сляпо насам-натам. Главата, която се намираше по средата, отначало се изду леко, след това застрашително се раздели на две със силно изпукване. Там, сгушили се в двете половини, имаше още два насочвателя, пълни копия на първите две. Чоунс каза в екстаз: