Джудит Макнот
Всеки мой дъх
Първа глава
Огромната къща на Уайът се издигаше на заснежения хълм като корона със заострени върхове, образувана от каменните готически сводове, и украсена със скъпоценни камъни от сияещи многоцветни стъкла.
На около два километра встрани от нея скъпи коли и луксозни лимузини се нижеха една подир друга пред униформения охранител на портала на имението. Той отмяташе имената на пътниците в списъка на поканените и учтиво обясняваше:
— Съжалявам, но заради дълбокия сняг господин Уайът предпочита тази вечер в имението да не бъдат паркирани коли.
После отстъпваше назад, ако зад волана седеше нает шофьор, за да му даде възможност да откара пътниците до къщата, да се върне, да паркира на пътя и да чака.
Ако колата се управляваше от собственика й, портиерът го упътваше към странична алея нагоре по склона, където се виеха струйки дим от работещите двигатели на цяла редица лъскави черни роувъри:
— Минете оттук, после един от служителите ще ви упъти къде да паркирате и ще ви откара до къщата.
Много скоро новодошлите откриваха, че тази процедура съвсем не е толкова проста и лесна. Вярно, че имаше предостатъчно пъргави служители и свободни джипове, но високите насипи от сняг и колите, паркирани от двете страни на криволичещата алея, я бяха стеснили дотолкова, че на места беше почти непроходима, а под колелата на несекващата върволица от коли снегът се беше превърнал в кафеникава каша.
Тези обстоятелства изнервяха всички, с изключение на детективите Чилдрис и Макнийл, които седяха в своя невзрачен шевролет в една алея на стотина метра от входа на имението. Двамата имаха задачата да държат Уайът под денонощно наблюдение.
В осем вечерта го проследиха до имението му. Сесил Уайът рязко зави покрай портиера, който беше вдигнал ръка да го спре, продължи по алеята към вътрешния двор и изчезна от погледите им. Оставаше им само да чакат и да записват с кого общува Уайът. Чилдрис наблюдаваше през бинокъл за нощно виждане и диктуваше регистрационните номера и марките на автомобилите, а Макнийл си водеше записки.
— На линията застава следващият състезател — промърмори Чилдрис, щом фаровете на поредната кола осветиха портиера. Продиктува номера, после описа автомобила и шофьора: — Бял мерцедес AMG, вероятно последен модел. Шофьорът е прехвърлил шейсетте, жената до него е на около трийсет и пет и се е вкопчила в рамото на спътника си, който може да й бъде баща.
Той хвърли поглед към Макнийл, който продължаваше да мълчи, и забеляза, че колегата му се е загледал в някаква кола, която бавно се спускаше по склона.
— Трябва да е някой местен — отбеляза. — Явно не е само богат, ами и любопитен — добави, когато шофьорът удари спирачки и фаровете на луксозния линкълн угаснаха.
Задната врата се отвори и от колата слезе мъж на средна възраст с тъмен балтон. Чилдрис понечи да свали стъклото и да се извини, че са спрели на неподходящо място, но в този момент човекът се спря и извади мобилния си телефон. Едва сега Чилдрис го позна: — Това е Грей Елиът. Той пък какво търси тук?
— Живее наблизо. Нищо чудно да е поканен на празненството.
— Нищо чудно да пожелае да ни помага при наблюдението — подхвърли Чилдрис, но без насмешка. Грей Елиът беше спечелил уважението на полицаите още след назначаването му като областен прокурор, беше много способен юрист и смело поемаше най-опасните и тежки случаи. Ползваше се с голям авторитет и заради това, че вместо печалбарството бе избрал обществена работа, при все че беше от хайлайфа.
Всичко това допринасяше за благоразположението на Макнийл към него, но на практика той изпитваше симпатии към Грей още от времето, когато той беше буен и безразсъден младеж и няколко пъти го беше арестувал заради безразсъдства.
Областният прокурор приключи разговора, прибра телефона, приближи се към колата и надникна вътре:
— Ти сигурно си Чилдрис — каза вместо поздрав, след което се обърна към Макнийл: — Мак, ела да поговорим.
Макнийл слезе и двамата застанаха зад колата.
— Поисках именно ти да поемеш този случай — подхвана Грей, — защото ти водеше разследването във връзка с изчезването на Уилям Уайът и добре познаваш всички участници в играта.
— Не всички — побърза да отбележи той и попита: — За пръв път чувам за този Мичъл Уайът. Какъв, по дяволите, е той и защо трябва да го следим?
— Той е кръвен брат на Уилям Уайът и според мен има вина за изчезването му.
— Кръвен брат? — повтори въпросително Макнийл със сбърчено чело. — След изчезването на Уилям говорих с всички членове на семейството. За кръвен брат не чух и дума. Спомням си даже, че при разговора със Сесил Уайът старецът няколко пъти подчерта, че непременно трябва да го открием и да го върнем при съпругата и детето му, защото Уилям е единственият му внук.