И в този момент планирането на следобедните часове й помогна да почувства известен прилив на енергия. Без да се бави, за да не я обземе отново мъчителна безпомощност, тя си сложи жълтия бански костюм, върза на кръста си голяма плажна кърпа, после взе от чекмеджето книгата и бележника си, сложи ги в зелената ленена торба, в която държеше парите и другите си вещи, и тръгна към плажа. Най-напред ободрително плуване, след това вкусен обяд.
Щом влезе във вътрешния двор на „Сандбар“, пред нея изникна млад сервитьор и предложи да я заведе до единствената свободна маса, но тя се подвоуми. Първо, не искаше да се излага на тропическото слънце, защото нежната й кожа щеше да изгори въпреки лосиона. И второ, защото на масата в съседство се хранеха тримата тийнейджъри с бодигарда. Предишния ден се бяха опитали да я свалят и сега пак я зяпаха.
— Предпочитам да седна в заведението — каза тя на сервитьора.
Той притеснено промърмори:
— Ще се наложи да се храните на бара, освен ако не желаете да изчакате, за да се освободи маса.
Кейт надникна в ресторанта. Всички високи столчета пред бара бяха празни, освен това изглеждаха доста удобни. Тя си избра стол, от който се виждаха дворът и заливът, после извади от торбата книгата, бележника и химикалка и си поръча салата и чаша доматен сок.
Когато преди малко бе излязла от водата, служител на хотела веднага й подаде плажна кърпа, а сега приятният ветрец изсушаваше влажната й коса. Доволна беше, че не седна под слънцето, а и тихите разговори в заведението не й пречеха да се съсредоточи. Впери поглед в блестящите води на залива, докато обмисляше с кой списък да започне, и машинално почукваше по масата с химикалката си.
Реши първо да се захване със списъка за отношенията си с Ивън. Сервитьорът й донесе доматения сок точно когато тя прокарваше вертикална линия, разделяйки листа на две колонки. Над лявата написа „за“, а над дясната — „против“.
Не усещаше у себе си желание да укрепи връзката си с него. Холи приписваше на Ивън почти цялата вина за това, че след близо четиригодишна връзка приятелката й още не беше получила годежен пръстен, но не знаеше, че причината е най-вече у Кейт. Винаги когато той се опитваше да поговорят за брак, тя намираше какво да каже или да направи, за да го разколебае. Баща й харесваше Ивън и ако беше жив, сигурно щеше да му бъде приятно Кейт да се омъжи за човек от фамилията Бартлет. Открай време мечтаеше дъщеря му да има щастлив живот, да не страда от липса на пари, да…
— А това защо? — попита тя, тъй като до първата чаша, все още почти пълна, сервитьорът сложи втора.
— Поздрав от онези млади господа — отвърна с усмивка той. — Помолиха ме да ви донеса още една чаша от това, което сте поръчали, и тя ще бъде вписана в сметката на родителите им.
Кейт потисна усмивката си и погледна към масата на двора.
Трите момчета обнадеждено се усмихнаха. Мъжът и жената на съседната маса явно знаеха какво са направили юношите и наблюдаваха Кейт.
Момчетата бяха на възраст между тринайсет и шестнайсет години и тя се запита как да се справи с положението, без да ги засегне.
— Предайте им моята благодарност. И също… че съм много заета.
Последното не беше много убедително, но определено щеше да помогне да не й досаждат повече.
Още преди да й донесат салатата, успя да запише по няколко неща във всяка от двете колонки, но си даваше сметка, че в този момент е твърде напрегната и възбудена, така че едва ли щеше да направи обективна преценка на Ивън и на чувствата им един към друг. Ето защо се отказа от този списък и прелисти нова страница. Най-отгоре записа: „Задачи, свързани с ресторанта.“ Сервитьорът донесе още една чаша и тя вдигна поглед към него.
— Поздрав от младите господа. — Този път той забели очи.
Кейт се огледа и забеляза няколко двойки, които бяха вперили погледи в нея, с изключение на един мъж на масата, която й предложиха в началото. Тя се смути, въпреки че положението беше неловко не за нея, а за момчетата, впери поглед в тях и поклати глава, но с усмивка, за да не изглежда прекалено строга и категорична.
Погледна заглавието на новия списък и ръката й затрепери. Ресторант „Донован“ неизменно й напомняше за баща й. Преди трийсет години той беше отворил заведението като обикновена ирландска кръчма в центъра на града и през целия си живот беше полагал усилия да я разширява и преобразява, докато я превърна в един от най-известните и луксозни ресторанти в Чикаго. Даниел Патрик Донован бе неделима част от заведението: весел и обаятелен човек, той беше прекарвал вечерите си сред гостите на ресторанта — все важни персони, — следейки внимателно за всяка подробност, свързана с храната и обслужването. Той беше животът и силата на този ресторант, но ето че вече се налагаше Кейт да поеме ролята му и тя трябваше да се справи с това сама.