— Ох, Макс, как ме уплаши само! — извика тя.
Кучето отстъпи стреснато при този рязък тон и Кейт побърза да добави по-дружелюбно:
— Всъщност не ти ме уплаши. Страхът ме беше налегнал още преди това, защото може да се окаже, че съм приела да вечерям с Джефри Изнасилвача или Джак Изкормвача.
Кучето погледна зад себе си, сякаш да се увери, че зад гърба му няма никого, излезе от храстите и постави нерешително лапа върху терасата. Направи й впечатление, че не сложи и двете лапи.
— Нямам какво да ти дам — посочи тя към масата до себе си. — Виж, празна е.
Кучето постави доста колебливо и другата си лапа, но не преставаше да я гледа, сякаш очакваше нещо от нея. Тя го доближи и сложи длан на главата му.
— Нямам нищо за теб — повтори, но видя, че още щом го докосна, то доволно помаха с опашка. — Това искаш значи? — попита изненадано тя и бавно прокара ръка по гърба му. Кучето веднага притисна глава към крака й.
При третото погалване то се опря върху нея с цялото си тяло.
При четвъртото затвори доволно очи.
— Аз също се чувствам самотна, Макс — прошепна Кейт. След смъртта на баща й в душата й още тежеше мрачно чувство на изоставеност, но когато забеляза колко самотно е и кучето, очите й се навлажниха от страдание. Мъчеше се да се разсее с нещо, докато милваше Макс, но така и не успяваше да се откъсне от кошмарните си мисли за евентуалните последици от безразсъдното решение да вечеря с някакъв непознат. Когато си погледна часовника, вече беше осем без петнайсет.
— Трябва веднага да тръгвам — обясни му тя, като го потупа лекичко по главата и се дръпна от него. — Но ето какво ще ти кажа — добави развеселено, за да не смущава спокойствието му, — ако след вечерята се върна жива и здрава, утре двамата с теб ще закусим заедно и специално ще ти поръчам пълна чиния с месо. Сигурно ще ти хареса?
То я гледаше умолително с големите си кафяви очи и помахваше с опашка. Така ясно личеше жаждата му за милувки, сякаш й говореше. Кейт влезе в стаята и започна да придърпва бавно стъклената врата. В някакво налудничаво желание да развесели кучето, пък и сама да не страда, че го изоставя, тя взе да реди обещания, докато затваряше бавно вратата.
— Ще ти поръчам бекон и наденица. Даже ще взема ти поръчам пържола с кокал, за да си го заровиш някъде! Сега обаче се налага да тръгвам — отбеляза твърдо тя точно преди да прилепи вратата докрай. През стъклото виждаше как не откъсва поглед от нея и я гледа все така умолително. Кейт му обърна гръб с нежелание.
Само след десет минути вече беше облякла избрания тоалет и обуваше светлосини сандали с тънки каишки, а после в тон с тях взе синя чантичка. Предстоеше й да открие дали тази вечеря с абсолютно непознат човек нямаше да се окаже фаталната грешка в живота й. Ако се случи да не се прибере и я открият мъртва, нейният убиец щеше да остане напълно неизвестен.
Хрумна й нещо точно преди да излезе и се върна. Измъкна химикалката и тефтерчето от зелената ленена торба, с която беше през деня, и откъсна едно листче. Върху него с големи букви написа: „Излизам на вечеря с човек, който се представи като Мичъл Уайът. Запознах се с него днес следобед в «Сандбар», когато полях ризата му с «Блъди Мери». От сервитьора можете да получите повече сведения за този човек.“ Изпита облекчение и подпря доволно бележката върху телефона в дневната, за да се вижда по-добре, ако в жилището дойдат полицаи, за да започнат разследване за нейното изчезване. Щом я прочетат, ще отидат при сервитьорите от „Сандбар“ и ще получат описание на нейния похитител.
На излизане Кейт се спря и погледна зад себе си към терасата. Макс се беше отдръпнал оттам — видя го да стои в тревата, личеше, че е решил да тръгне нанякъде. Това я зарадва, защото явно беше умно куче и нямаше намерение да се навърта около терасата, щом нея я няма там. Кейт помисли, че той по стар навик сигурно ще отиде зад дърветата при своите събратя за по-голяма безопасност, но едва направи няколко крачки напред от бялата варосана вила, в която се помещаваше апартаментът й, и кафявото куче изскочи иззад ъгъла на постройката, дотичвайки право при нея. Кейт спря разтревожено и той седна.
— Храбростта ти май взе да става прекомерна — предупреди го строго. — Няма кой да те защити, когато ме няма тук, а пазачите наоколо и без друго не те обичат. — После посочи към дърветата и заповяда: — Махай се!
То погледна накъде му сочи, после пак се вторачи в нея.
— Много добре знаеш какво ти казвам — заяви смръщено тя, — защото си свикнал да те гонят и да ти казват да се махаш. Заповедта ми е съвсем сериозна. Но не се сдържа и първо го погали по главата, после посочи към дърветата с рязък тон: — Махай се!