Накрая се спря на панталони от кремава коприна с широк колана, поръбен с фина златна бродерия и туника с дълги ръкави. Този тоалет беше прекалено официален за вечеря в хотелската стая с почти непознат мъж, но пък покриваше цялото й тяло.
Преоблече се набързо и обу златисти сандали. Спря за малко пред огледалото над полираната месингова мивка, за да разреши косата си и да освежи червилото си. Беше решила да компенсира всички неприятности, които Мичъл изтърпя от нея, както и да положи максимални усилия да направи вечерта изключително приятна за него, а това означаваше да не го кара да я чака прекалено дълго.
Докато слагаше червилото, започна да звъни телефонът и тя механично протегна ръка към апарата на стената до огледалото, но се поколеба и го остави да звъни. Всяка вечер по това време се обаждаше Ивън и сигурно пак беше той. Ако се обаждаше, за да каже, че на другия ден няма да може да се върне, щеше да бъде достатъчно да остави съобщение на телефонния секретар. Ако ли пък се обаждаше, за да потвърди, че пристига, тя ще чуе съобщението му, но малко по-късно. В този момент обаче имаше дълг към мъжа в другата стая и единственият начин да му се отплати беше да му предложи внимание и гостоприемство.
На излизане се погледна още веднъж в огледалото и тръгна към другата стая.
Очакваше да завари Мичъл на терасата, да се наслаждава на лунната вечер, той обаче стоеше с ръце в джобовете до спящото куче и го гледаше с озадачена усмивка. Тя се закова на прага, пленена от изражението на лицето му, като се питаше какви ли мисли го изпълват в този момент, но внезапно се сепна от друго: той изглеждаше така както когато пристигна. Гъстата му черна коса беше перфектно сресана, гънка не личеше нито по снежнобялата му риза, нито по бежовите панталони, а кафявите му мокасини бяха излъскани. Само тъмносиньото сако, с което дойде, висеше на облегалката на стола, ръкавите му бяха навити над лакътя, и като се изключи тази разлика, иначе по нищо не личеше, че малко преди това е помагал за пренасянето на носилка на огромно безжизнено куче.
Когато го видя в ресторанта, у нея остана впечатлението, че е красив, но тогава не обърна особено внимание на този факт, защото беше ужасно потисната от инцидента с чашата. В часовете след това мислите й бяха насочени предимно към Макс и тя не беше успяла да се загледа по-внимателно в мъжа, който така благородно откликна на молбата й за помощ, но в този момент осъзна, че той е не просто красив, а възхитителен. Беше висок около метър и деветдесет, строен, с широки рамене. Лицето му беше издължено и с лек загар, имаше гъсти вежди, а дългите тъмни мигли подчертаваха красивите му тъмносини очи, които я впечатлиха още при първата среща.
Кейт не харесваше мъжете красавци, защото обикновено бяха суетни, повърхностни и дори леко женствени, но човекът пред нея беше с дълбок нежен поглед и имаше изключително мъжествен вид. Гледаше го как стои все така неподвижен в дневната с ръце в джобовете и усещаше каква невероятна мъжка мощ и сексапил се излъчват от него.
Като се замисли за многобройните му качества, Кейт си даде сметка, че никога не е срещала по-привлекателен мъж. Помисли си, че сигурно доста красавици го чакат само да им направи знак, за да се втурнат в обятията му. Тя обаче не беше от висшата категория на красавиците и неочаквано й стана дори приятно от този факт, защото така той нямаше да я вижда като обект на своите желания и да влага силата на своя чар и усърдие. И без друго емоциите през тази вечер бяха изчерпали енергията й и нямаше желание да понася напрежението от бездушните опити за близост от страна на този убийствено привлекателен мъж. Изведнъж се усети, че го наблюдава твърде дълго, и веднага влезе в стаята, изричайки първото нещо, което й хрумна:
— Извинявай, че се забавих…
Щом чу гласа й, той веднага се обърна, но вместо да отговори, я огледа внимателно с възхищение, което й подейства твърде объркващо и приятно. Пристъпи към него. Той я погледна отново в очите и тя се напрегна в очакване на смущаващ комплимент.
— Тази вечер къдриците ти изглеждат доста покорни — забеляза меко той.
Кейт избухна в смях.
— Укротих ги с четка и сешоар — приближи се към него. — А как е нашият пациент? — Приведе се към Микс и го почеса леко зад ушите. По пръстите й полепна бял прах, поръсен и върху белия килим под него, и това я озадачи. Тя се извърна смутено и показа ръцете си. — Имаш ли представа какво е това?