— Наистина ли е било умишлено?
— Обещаваш ли да не се сърдиш, ако ти кажа истината?
Отвърна й с усмивка:
— Не обещавам.
Тя се засмя смутено, защото този отговор беше в пълен контраст с нежността в погледа му.
— Ами, тогава, обещай ми, че ако ти кажа истината, никога повече няма да споменаваш за това?
Той се усмихна:
— Не обещавам.
Кейт стисна устни, за да не се разсмее.
— Е, поне си откровен… макар да го показваш някак странно.
Тя нямаше желание да срещне погледа му, затова се пресегна към кошничката с пресни кифлички и му ги поднесе.
— Искам да чуя дали си откровена? — не отстъпваше Мичъл, като си взе една кифличка.
Независимо от любезния му тон у Кейт се надигна странното усещане за нещо недоизказано. Играеше с нея като котка с мишка и по всичко се виждаше, че е изпечен „котарак“, но тя долавяше, че нещо в играта не му допада. И все пак целта й тази вечер беше да се отблагодари, като бъде любезна и гостоприемна, затова реши да прекрати тази игра на думи.
Погледна го право в очите и обясни:
— Не беше нарочно. Казах ти обаче обратното, за да те подразня, защото ти за втори път се шегуваш с мен за това.
Мичъл чу какво му казва, но беше запленен от невероятната й нежност и красота и реши, че е без значение дали е имало умисъл в постъпката й. В следващия миг осъзна, че съмненията му са били излишни, и се почуди защо го прие като факт от такава изключителна важност. Питаше се от кой ли град, от кой ли свят, от коя ли планета идваше тази интелигентна, изискана, непредсказуема жена със странно чувство за хумор, завладяваща усмивка и невероятна привързаност към наранени бездомни кучета?
Той се пресегна да вземе нож за масло.
— Откъде те е донесъл вятърът?
— От Чикаго — усмихна се сепнато тя от странния тон.
При, което той я изгледа с присвити очи, сякаш не вярваше на ушите си, и Кейт побърза да повтори още по-ясно:
— От Чикаго. Там съм родена и там съм израснала. А ти откъде си?
От Чикаго значи. Мичъл успя да прикрие неудоволствието да чуе този отговор, но стана предпазлив.
— Трудно е да се определи откъде съм, защото никъде не съм оставал да живея за дълго — даде по навик уклончивото обяснение, което следваше след подобен въпрос. Пък и не беше нужно повече. Хората имаха навик да задават този въпрос и не обръщаха особено внимание на отговора. Кейт Донован обаче не беше от тези хора.
— И все пак къде си израснал, къде си живял… — не отстъпваше тя и добави язвително: — Кажи поне част от тях, щом са толкова много и никъде не си оставал за дълго, и щом ти е толкова трудно да определиш от къде си?
— Ами живял съм в различни части на Европа — отвърна Мичъл с решението да смени веднага темата на разговора.
— А сега къде живееш? — изпревари го тя със своя въпрос.
— Където ме отведе работата. Имам апартаменти в няколко европейски градове и в Ню Йорк.
Работата му често го водеше и в Чикаго, но не желаеше да споменава това пред Кейт, за да избегне непредвидени разговори за евентуални общи познати. Малко вероятно беше тя да познава лично някого от висшите среди на фамилията Уайът, но това име беше широко известно от медиите в Чикаго. Пък и той самият носеше същото име, така че нищо чудно Кейт да го попита дали има нещо общо с тях, но го отблъскваше мисълта да говори за това, още повече — да обсъжда подробности по този въпрос.
Кейт изчака да чуе в кои градове са апартаментите му или каква е работата му. Но той не обясни нищо повече, което й подсказа, че предпочита да приключат с тази тема. Това й се стори доста странно. Беше си изградила убеждение, че мъжете обичат да говорят за успехите и кариерата си. Нямаше желание да любопитства за неща, които Мичъл не искаше да споделя, но пък и не можеше да мине направо на друга тема, ето защо каза:
— И не можеш да определиш произхода си?
— Не. — Забеляза учудения й поглед: — Виждам, че намираш това за странно?
— Не, не точно странно, ами трудно за разбиране — Реши, че ако му даде пример, като предложи повече информация за себе си, той навярно ще направи същото — Изкарах детството си там, където съм родена, в един ирландски квартал. Моят баща притежаваше ресторант там и над него имаше апартамент, в който живяхме много години. Вечер хората от квартала се събираха в ресторанта, за да се хранят и да се срещат с приятели. Заедно с другите ми приятели учех в кварталното училище „Сейнт Майкъл“. По-късно се записах в университета в Лойола. След като го завърших, започнах работа близо до същия този квартал, но там вече нищо не беше както преди.