— Сигурно са били бурни аплодисменти?
— Да, така беше. Аз го приех като поощрение и изпях още една песен — нещо по-прочувствено, с което ми се искаше да им покажа колко добре владея типичния ирландски акцент. Докато пеех втората песен, някой ми сложи зелена качулка като на ирландско джудже и ми подаде нещо подобно на тояга. И то малко преди… — не успя да сдържи смеха си тя — … да влезе баща ми. Божичко…
— Сигурно се е разстроил — предположи Мичъл, макар че според него не е имало причина за това, щом тя се е справила така блестящо.
— Да, донякъде — потвърди тя и се разсмя още повече. — Ами да, когато той влезе, аз стоях вече на бара. Крачех наперено със зелената си шапчица и с тоягата в ръка, като пеех „Елате, вие, скитници и търговци“. А сигурно знаеш, че тази песен е доста нецензурна.
— И какво стана?
— Дъхът ми секна и аз занемях.
— А той какво направи?
— Той ме сграбчи и ме свали от бара, а на другия ден помоли чичо ми да уреди да ме приемат веднага в „Сейнт Майкъл“ и там сестрите да… хм… да се погрижат за възпитанието ми. Дотогава учех в кварталното училище, защото беше най-близо до дома ни, и само в съботите ходех в „Сейнт Майк“ на уроци по катехизис.
— И това сигурно е бил краят на твоята певческа кариера? — попита Мичъл.
— Да, може да се каже. Защото след това пеех само в църковния хор.
Той едва не се задави, когато чу „хор“.
— Слава Богу, че сестрите не са те подмамили да останеш в манастира — изрече.
Тя се засмя:
— Да ме подмамят ли каза? Даже да ги бях молила, те нямаше да ме допуснат сред тях! Аз непрекъснато нарушавах реда и пренебрегвах правилата, но не успях да укрия нито едно от провиненията си, както и през онази вечер, в бара. През всичките ми години там са ме наказваха да оставам след училище за една или друга моя простъпка — черните дъски бяха буквално протрити от моето писане, защото ми налагаха да пиша по сто пъти „Ще спазвам училищния ред“ и „Ще се придържам към правилата“. Сестрите ме търпяха само защото имах „ангелско“ гласче и пеех в хора.
Мичъл мълчеше и я гледаше с недоумение, защото никак не успяваше да съчетае образа на ангелогласна хористка с този на изкусителната червенокоса красавица срещу него, а накрая тя добави:
— Всъщност моят певчески талант едва ли щеше да ме спаси от изключване, ако не беше чичо ми.
— Чичо ти сигурно е плащал доста пари за църквата?
— Той отдаваше труда си, не пари. Чичо ми беше енорийският свещеник.
Мичъл се ококори с престорен ужас. Кейт го погледна:
— Странно ти се струва сякаш…
— По-странно щеше да бъде, ако беше казала, че си монахиня.
— Че какво толкова странно щеше да бъде?
Той се почуди какво му е трудното за разбиране. Но щом му задаваше този въпрос, значи трябваше да научи отговора. Плъзна многозначителен поглед от изкусителните й устни надолу към гърдите, после — обратно, накрая — право в очите.
— Ами ти как смяташ, Кейт?
Подтекстът на тези думи беше недвусмислен и в същия миг тя усети как възбудата я прониза като електрически ток. Тя се стресна от острата, неудържима реакция на тялото си и едва се сдържа да не се изсмее нервно, след което се изправи.
— Винаги ли си толкова откровен?
— Искам да съм сигурен, че гледаме в една и съща посока.
— Между нас дори е невъзможно да има обща посока — отвърна Кейт и смутено приглади косата си. В следващия миг ръката й застина на челото и тя цялата поруменя, защото в погледа му прочете възхищение и безкрайно завладяваща нежност.
Той забеляза смущението й и се усмихна:
— Напротив, има.
За да отклони разговора, Кейт го погледна развеселено:
— Явно си доста самоуверен.
— Не, не чак толкова — отвърна невъзмутимо той. — Възможно е да съм се заблудил, но останах с впечатлението, че привличането между нас е взаимно. Ако е така, значи е въпрос на самоизмама, не на самоувереност.
Като капак на неловкото положение, в което я беше поставил, той повдигна вежди и каза:
— Това е. Ти сама трябва да решиш кое от двете ти допада повече.
Искаше й се да му отговори: „Ти гледаш в твоята посока… между нас няма място за обща посока… мамиш се“, но неустоимите му сини очи и многозначителната усмивка я обезкуражиха, пък вече и сама не вярваше на думите си. За да се измъкне някак от тази убийствена ситуация, тя каза със смях:
— Въпросите с подбрани отговори не са ми по вкуса. Смятам, че ме лишават от достатъчно голям… избор.
— И за да го изпревари, преди да е казал нещо, с което отново да я постави в неудобно положение, тя побърза да добави: — Отивам да видя как е Макс и да донеса още малко лед. Ще дойда след малко, ти вечеряй.