Пое към плажа. Спомни си как той се отдалечи и как се обърна към нея веднага щом извади ключовете, сякаш те му напомниха, че трябваше да направи още нещо… „Права си, че реши така“ — каза й. В този момент Кейт изведнъж си даде сметка какво означаваше тази реакция от негова страна: той деликатно прехвърляше върху себе си цялата вина за провала на вечерта — като безупречен джентълмен. Поведението му беше толкова изискано. Той не губеше присъствие на духа нито, когато го заливаха с леден коктейл, нито когато отблъскваха желанието му за интимен контакт.
Замисли се внимателно, защото неговото поведение й напомняше нещо, изглеждаше някак познато, и тя се помъчи да си спомни какво точно: ами да, членовете на британската аристокрация бяха прочути със своето непоклатимо хладнокръвие. Те смятаха емоционалните изблици за признак на лошо възпитание. Мичъл се държеше като типичен британски аристократ.
Но не можеше да е сигурна, защото нямаше да го види никога повече. Заради малодушието и любопитството си бе пропиляла възможността да научи нещо повече за него.
Почувства се ужасно нещастна от тази мисъл и за утешение дори си каза, че за този човек тя сигурно не означава абсолютно нищо. Най-малкото не биваше да се обвинява, че е пропуснала шансове, които никога не е имала.
Единайсета глава
Обзета от безпокойство, Кейт стигна до мястото, където градината свършваше и започваше брегът. Изпълнена с копнеж, тя се загледа в разпенените вълни, които се разливаха върху пясъка и се връщаха в океана, облян от лунната светлина.
Така бе погълната от мислите си, че не чу тихите стъпки и се сепна, когато върху пясъка се очерта нечия сянка. Дъхът й секна, но не пожела да се обърне, за да не изпита разочарование, че ще види някой гост на хотела, излязъл на нощна разходка. След миг напрегната тишина страхът й се превърна във въодушевление, когато усети как около кръста й се обвиха ръцете на Мичъл. За известно време Кейт чуваше само ударите на сърцето си и шумоленето на палмови листа над главата си. След това той каза:
— Брат ми се казваше Уилям.
Миналото време я накара да си помисли, че брат му е мъртъв, и тя отпусна глава засрамено, изпълнена със съжаление, че го е принудила да говори за това.
Сякаш за да й вдъхне кураж, той добави:
— Ние двамата почти не се познавахме. Имахме един баща, но различни майки. Аз израснах в Европа, а Бил — в Щатите, в семейството на баща си.
— Съжалявам, че ти задавах въпроси — каза приглушено тя, — но ти благодаря, че ми отговори.
Той плъзна длани по ръцете й и пак заговори, но правеше паузи пред всяко изречение, сякаш не му стигаха сили да й каже всичко това:
— Допреди няколко месеца никой от двамата не знаеше за съществуването на другия, но той случайно разбрал, че има брат. Откри адреса ми в Лондон и ми изпрати писмо, за да се представи. След това цяла седмица не спираше да ми звъни по телефона. На следващата седмица взел съпругата си и сина си и тримата най-ненадейно позвъниха на вратата ми.
Отбеляза си, че той не споменаваше баща си, но веднага си каза, че в никакъв случай не бива да любопитства. Прецени, че е по-добре да направи коментар върху най-приятната част, обърна се усмихнато към него и каза:
— Брат ти е бил добър стратег.
— Защо смяташ така?
— Ами защото е взел със себе си семейството си, за да ти покаже, че и съпругата, и синът му подкрепят желанието му да се срещнете.
— Не, беше ги довел със себе си, за да е по-сигурен, че няма да го изгоня.
— А какво те кара да мислиш, че е имал подобни опасения?
— Ами защото не отговорих на писмото му и отказвах да разговарям с него по телефона.
— Наистина ли?
— Да — беше неговият отговор, но тя забеляза, че вече я гледаше по-спокойно и си позволи да направи предположение:
— Но сигурно ти е станал симпатичен, когато се опознахте?
Той се загледа в морето.
— Да — отвърна и след няколко секунди добави тихо: — И то много.
Кейт се трогна от дълбокото чувство, което последните му думи издаваха, и очите й се насълзиха. Той отново я погледна в очите:
— Какво друго искаш да ти кажа?
В този момент тя не искаше друго, освен да измисли начин да измъкне и двамата от този мъчително тежък разговор. Малко преди това беше приела мисълта, че не означава абсолютно нищо за него, но щом той се върна, за да отговори на въпросите й, значи не беше така. Да, той се върна при нея. Това беше най-важното. След кратка пауза тя измисли как да отговори на последния му въпрос, за да разведри атмосферата. Съвсем сериозно заяви: