— Изглежда добре — отвърна Кейт и погледна към чантата в ръката му. — Дано носиш каишка и нашийник. За да го изведа сутринта, усуках две хавлиени кърпи.
— Забелязах. Изглежда така, сякаш е избягал от СПА за кучета — пошегува се той и й подаде чантата.
Припомни си прекрасната вечер, която бяха прекарали заедно, и това донякъде премахна нервното напрежение.
— Ще заключа вратите. — Мичъл тръгна към терасата.
— На масата е останала почти цялата закуска. Вземи си каквото ти хареса — каза тя зад гърба му, докато отваряше плика.
— Не намерих магазин, в който да продават каишки, и за да не закъснея, взех това там — обясни той, докато вървеше към масата, за да надникне в покритите чинии.
Кейт извади от плика две крещящи вратовръзки — за пръв път виждаше толкова безвкусни допълнения към мъжкото облекло, едната беше изрисувана с палми, а другата беше яркосиня със златистожълт надпис „Сейнт Мартен“. Тя се поусмихна, наведе се към Макс и свали каишката от хавлиени кърпи. Умееше да връзва вратовръзка — беше се научила, докато през ваканциите работеше в „Донован“, и сръчно уви около шията на Макс грозотията с палмите. Погледна през рамо и видя как Мичъл вдигна капака на единия съд.
— Може и да ти се сторя гнуслив — отбеляза той, — но отказвам да се храня с кости, ръфани от куче.
Секунди след това, щом го чу как заключва вратата на терасата, тя нагласи краищата на вратовръзката, после свали слънчевите си очила и ги сложи на главата на Макс, като го потупа леко, за да му даде знак да не мърда.
— Едва ли като турист изглежда по-добре, отколкото като любител на СПА — увери го Кейт, когато той застана зад гърба й. После се завъртя към него, за да му даде възможност да погледне Макс.
— Все пак вратовръзките са по-леки и… — тръгна да обяснява той, но в следващия момент се засмя и закова поглед в Кейт.
Очите й се сляха с неговите и тя усети как омайната прелест от вечерта отново ги обгръща. Явно, че и той почувства същото, защото хвана нежно раменете й.
— Здравей. — По лицето му се разля усмивка, без да сваля поглед от нея.
— Здравей — отвърна тя приглушено. В този момент телефонът иззвъня и тя се стресна. Мичъл обърна глава към звънящия апарат и възнегодува, че адвокатът е подбрал толкова неподходящ момент. Отпусна ръце и предложи:
— Хайде да излезем някъде.
Кейт кимна в знак на съгласие и се наведе да свали вратовръзката на Макс, после я върза с другата и се получи нещо като дълга каишка.
— Когато го разхождах тази сутрин, не му беше особено приятно да е вързан — сподели тя с Мичъл, докато вървяха по алеята към главния вход на хотела, — но не направи опит да бяга.
— Не е глупав, значи, и знае откъде идва кокалът — отбеляза Мичъл, но му направи впечатление, че голямото куче с удоволствие вървеше близо до нея, и му се стори някак странно, че едно скитащо псе с такава готовност падна в краката й. По всичко личеше, че Кейт Донован имаше дарбата да оказва подобно въздействие върху „бродещи“ мъжки създания — и кучета, и човеци.
— Дано да е така послушен и когато решим да го качим в кола или на лодка — добави.
Мичъл беше вдигнал гюрука на кабриолета, за да возят безопасно кучето, но то не прояви желание да се качи, колкото и настоятелно да го убеждаваше и да го побутваше Кейт. Мичъл остави в багажника куфара на Кейт и мина от едната страна на колата, за да й помогне, но спря за момент, за да се наслади на гледката. Тя стоеше наведена над кучето и се мъчеше да сложи предните му крака в колата. И в гръб Кейт Донован изглеждаше прекрасно.
— Може би ако влезеш първо ти — отбеляза той. — Макс ще се качи след тебе.
Тя го послуша и Мичъл затвори зад кучето задната врата, заобиколи колата и се качи на шофьорското място, а Кейт прескочи отпред на мястото до него.
От мястото на паркинга, от другата страна на алеята, детектив Чилдрис се загледа как кабриолетът на Уайът потегли и провери колко е часът. Беше оставил бележника до себе си. Взе го и записа точния час, а откъм фоайето на хотела право към него по алеята закрачи детектив Макнийл.
— Откри ли коя е червенокосата? — попита Чилдрис, потегляйки веднага щом Макнийл затвори вратата.
— Още не. И този портиер като онзи вчера и като управителя на заведението ми отговори, че според установената практика в хотела имената на гостите не се съобщават на никого.
Те забелязаха как колата на Уайът зави надясно и Чилдрис натисна рязко газта.
— Бутна ли една петачка на портиера, преди да го попиташ?
— Бутнах му даже десетачка — отвърна шеговито той, но не успях да си купя отговор. Днес обаче на работа е заместник-управителят, господин Орли, а той изглеждаше адски притеснен. Докато изчаквах във фоайето, пристигнаха мъж и жена с предварително запазена стая, записани под името Уейнрайт, и Орли не успя да намери документите им за резервация. Изпрати с тях хотелски служител, за да ги придружи до вилата, но се обърна с „господин и госпожо Рейнрайт“. Не съм питал Орли за името на червенокосата, защото нямаше да ми каже, но пък може би „господин Уейнрайт“ ще го накара да го направи.