Макнийл бръкна в джоба на ризата, докато говореше, и извади мобилния си, след което набра номера на „Айлънд Клъб“.
— Бих искал да говоря с господин Орли — каза. След доста дълга пауза Макнийл чу гласа на Орли — той едва си поемаше дъх от пренапрежение.
— Орли слуша. Съжалявам, че ви принудих да чакате. С какво мога да ви бъда полезен?
— Обажда се Филип Уейнрайт — излъга Макнийл, като се стараеше в гласа му да звучи строгост, но едновременно с това да проличи, че е склонен към снизхождение относно допуснатите гафове, ако Орли прояви повече отзивчивост. — Когато отивахме да закусим със съпругата ми, в коридора ни поздрави една млада жена, която помни имената ни от предния престой тук. Ние също не сме забравили, че миналата пролет прекарахме тук прекрасна вечер заедно с нея и бихме искали да я поканим по-късно днес на коктейл на плажа, но не можем да си спомним името й. Тя е червенокоса, спомена също така, че е настанена във вила номер шест. Кажете ми, по дяволите, как се казваше тази жена?
— Съжалявам, господин Уейнрайт, но според правилата на установената хотелска практика информация за нишите гости ние не даваме на никого.
— Аз също съм ваш гост! — възнегодува Макнийл.
— Правилата на хотелската практика са валидни както за външни лица, така и за гостите на хотела.
— Дайте ми тогава да говоря с Морис. — Макнийл поиска да чуе управителя, защото добре знаеше, че не е там. — С него се познаваме от години и той със сигурност ще ми каже името й!
Заместник-управителят се поколеба за момент:
— Морис отсъства… ако все пак сте толкова убеден, че той ще ви каже…
Макнийл се подсмихна в себе си, щом долови угодническите нотки в гласа от другата страна, но остана доста разочарован от това, което му казаха:
— Вила номер шест е регистрирана на името на мъж, не виждам да е посочено име на жена. Съжалявам, но ме чакат на другия телефон…
— Ами кажете ми тогава неговото име? — побърза да реагира Макнийл. — То също би могло да освежи паметта ни.
— Името му е Бартлет, но държа да повторя, макар и с риск да прозвуча грубо, че ме чакат на другия телефон, и то спешно.
— Е? — попита нетърпеливо Чилдрис.
Макнийл изключи телефона и го прибра в джоба си.
— Вила номер шест е регистрирана на името на мъж, името му е Бартлет — отвърна Макнийл. — Не е посочено името на жена.
Гюрукът на черния кабриолет се виждаше пред тях.
— Обзалагам се, че Уайът кара към Блоуинг Пойнт — отбеляза Чилдрис, като ставаше дума за кея, откъдето корабчета и лодки взимаха пътници и ги връщаха на острова. Малко след това десният мигач на черния кабриолет взе да мига. — Ето, видя ли… познах. Уайът е тръгнал към Блоуинг Пойнт, а това значи, че ни чака ново пътешествие с лодка. Вече получавам морска болест.
— Вземи си хапче.
— Не искам, защото ми се доспива.
— Значи трябваше да си вземеш едно снощи, вместо да се надвесваш от лодката.
— Когато по-късно се обадиш на Елиът, кажи на държавния прокурор, че ако тази нощ Уайът остане в яхтата си насред някое пристанище и ми се наложи да спя на лодка, то искам да бъде нещо по-голямо, за да не се люлее като тапа при всяко помръдване на водата. Не е проблем да издържа на гадене за половин час, докато го преследваме между островите, но когато по цяла нощ повръщам, нямам сили да си върша работата.
Усмивката на Макнийл моментално се стопи от тези думи — даваше си сметка за безспорния професионализъм на Чилдрис в автомобилното преследване, той умееше да минава с лекота между колите при всякакъв вид трафик. Притежаваше изумителен усет кога точно да скъси разстоянието спрямо колата на Уайът, за да прецени в коя посока е решил да поеме, също и кога да остане на безопасно разстояние, за да не привлича вниманието му.
Именно поради тази причина преследвачът по суша беше Чилдрис, а Макнийл — по вода. За по-сигурно всеки ден наемаха различна кола и различна лодка, но Макнийл разчиташе преди всичко на професионализма на Чилдрис и нямаше особена вяра в собствените си умения да управлява лодка, било то и малка рибарска моторница, каквато бяха наели за този ден.
— Колко голяма е яхтата на Уайът днес? — попита Чилдрис, като натисна мигача за десен завой.