Луис й каза, че това е бил Джими, и тя продължи:
— Обясни му, че е длъжен да проявява повече такт. Баща ми беше споменал, че той е започнал да проявява своеволия, и възнамеряваше да го освободи от работа. Ти попита ли доставчика защо е изпълнил само половината от поръчката?
През цялото време, докато таксито бавно се придвижваше по крайбрежния булевард, Кейт продължаваше да слуша Луис, като полагаше максимални усилия да дава идеи за разрешаване на проблемите, но най-често се налагаше да отговаря на въпросите на Луис със свой въпрос:
— Как ли щеше да постъпи баща ми при подобни обстоятелства?
В крайна сметка отчетът на Луис я докара до пълно недоумение.
— Обади ми се пак още щом разбереш защо доставчикът не е изпълнил цялата поръчка и защо броят на покривките така внезапно е намалял — напомни накрая тя и той затвори.
След като приключи разговора, Кейт пъхна телефона в чантата си, вдигна глава към Мичъл и видя, че той я наблюдава недоумяващо със сключени вежди.
— Сигурно се чудиш какъв беше този разговор? — попита го тя.
— Неволно го изслушах. Но бях останал с убеждението, че ти се занимаваш със социална дейност, а ресторантът е собственост на баща ти. Сега обаче ми се стори, че с това заведение се оправяш ти.
Кейт пое дъх:
— Баща ми е мъртъв. Убиха го преди три седмици на излизане от ресторанта. Беше късно вечерта и полицаите смятат, че става дума за непредумишлено убийство, само няколко дни преди това в същия квартал имаше един убит.
— И ти възнамеряваш да поемеш ресторанта в свои ръце, така ли?
Кейт кимна.
— Напуснах социалното министерство, за да се отдам на това. Работила съм по няколко часа дневно в ресторанта, когато бях ученичка, после и студентка, но изобщо не успявам да ръководя така успешно всичко, както го правеше баща ми. Боя се, че… — Тя замълча и наведе смутено глава, при което с изненада забеляза, че Макс е положил глава на коленете й и я гледа разтревожено.
Мичъл предпазливо довърши думите й:
— Боиш се, че ще претърпиш провал.
— Не просто се боя, направо съм ужасена — призна си тя.
— Защо не го продадеш?
— Трудно ми е да го направя. Баща ми обичаше този ресторант и е вложил в него труда и средствата на целия си живот. Обичаше и мен, но му се налагаше да прекарва почти цялото си време там, ето защо най-щастливите спомени с баща ми са най-вече оттам. Този ресторант беше в сърцата и на двама ни. Сега ми остана единственото от него… единственото от нас двамата. Трудно ми е да го обясня…
Тя протегна ръка и започна да гали Макс. Изненада се от готовността, с която започна да говори на Мичъл за своя баща. След известна пауза тя хвърли бегъл поглед към Мичъл с предчувствието, че е потънал и собствените си мисли или е безкрайно отегчен.
За нейна изненада той я гледаше много съсредоточено.
— Слушам те… — насърчи я.
Кейт се замисли как да му обясни защо ресторантът е свързан с толкова скъпи спомени от времето с баща й и се спря на първото, което й дойде наум:
— Между три и пет следобед обикновено затваряха ресторанта и когато бях ученичка, имах навика да си пиша домашните на бара, близо до баща ми, докато той си вършеше своята работа. Сядаше по-близо до мен, за да ми помага в домашните, щом попитам за нещо. Всъщност гледаше да е по-близо, най-вече за да е сигурен, че ще си напиша домашните. Знаех, че обичаше математиката, историята, физиката, но мразеше граматиката и не понасяше да ме изпитва по правопис. — Кейт завърши с тъжна усмивка: — А аз мразех домашните и за да си го върна, не го оставях нито ден, без да го тормозя да ми помага именно по граматика и да ме изпитва по правопис.
Мичъл не каза нищо, само повдигна вежди като знак, че му се иска да чуе още. Кейт остана изненадана от неговия интерес и реши да даде като пример още един спомен.
— Когато бях в четвърти клас — започна след кратък размисъл, — исках да се запиша на уроци по ролкови кънки на закрита пързалка. Баща ми обаче никак не харесваше децата, които се навъртаха там, и затова ме записа на балет по два пъти седмично, макар че нямах никакво желание да ходя на балет. А пък сградата, където се помещаваше школата по балет, изгоря само ден след моето записване… да не си помислиш само, че съм аз виновна за това.
— И през ум не би ми минало подобно нещо — отвърна Мичъл.
Направи й впечатление колко сериозно й отговори Мичъл едва не се разсмя, защото по всичко личеше, че си я представя като някакво ангелче, а не като малка палавница, каквато всъщност беше някога.
— След като местната школа изгоря, най-близо остава едно училище, което беше на няколко спирки от нас, но аз знаех, че баща ми никога няма да ме пусне сама с автобус, затова започнах непрекъснато да хленча колко ми е мъчно за учителката по балет и колко ужасно се чувствам, че ме лишиха завинаги от възможността да ходя на уроци по балет…