Оливия се загледа в Мичъл — благодарна му беше, че е дошъл тъкмо когато и Каролин, и Сесил изпитваха необходимост от утеха и подкрепа. И все пак нещо й подсказваше, че той едва ли би си направил труда да „извади“ Сесил от огъня, даже и да имаше възможност да го направи. По всичко личеше, че не желае да задълбочава отношенията си със своето семейство, дори избягваше срещите с общите им приятели, но според нея най-неприятното беше, че сигурно смята да си замине много скоро и ще напусне Чикаго, без да предупреди никого, освен Каролин.
Оливия изпитваше към него и съчувствие, и разбиране. Именно членовете на фамилията Уайът го бяха захвърлили още като пеленаче, скрили го бяха като някаква срамна тайна, която заплашваше да внесе ненужен смут в тяхното спокойствие и благоденствие. Още навремето беше чула за изоставеното бебе на Едуард, но остана напълно безразлична към съдбата му и затова сега приемаше презрението му като нещо съвсем заслужено. Не се примиряваше обаче с мисълта, че той ще напусне Чикаго много скоро. Искаше й се преди това да му позволи да я опознае и да разбере, че може да й се довери. Искаше й се да чуе да я нарича „лельо Оливия“, преди да си замине. Достатъчно й беше само едно „лельо Оливия“. Но повече от всичко й се искаше да разбере, че той й прощава, и трябваше да потърси начин да го спечели, преди да е станало твърде късно.
В момента обаче най-много я притесняваше мисълта, че Сесил може да се появи внезапно зад нея и гледката да го вбеси. Тя реши деликатно да ги предупреди за присъствието си — ако влезеше направо, щеше да смути Каролин и да накара Мичъл да се впусне в излишни обяснения. Ето защо най-напред потропа по вратата с бастуна си и за още по-голям ефект го вдигна пред себе си като слепец, накрая бавно пристъпи напред, впила поглед в неравния дъсчен под, сякаш се боеше да не пропадне под тежестта й.
— Да ти помогна ли, сигурно не виждаш? — попита Мичъл.
Оливия се престори на изненадана и вдигна глава, но това, което в действителност я сепна, беше иронията в гласа на Мичъл. Той не беше помръднал от мястото пред камината, но Каролин се бе свила на един стол. Тъмните сенки под кафявите й очи изпълниха с болка сърцето на възрастната жена.
— Горкичката ми — каза тя и я погали по златистата коса.
Каролин се отдръпна и притисна дланта на Оливия до страната си.
— Лельо Оливия! — проплака измъчено.
Възрастната жена мислеше да се задържи повече до нея, но забеляза, че Мичъл вече не е пред камината, а разглежда многобройните портрети в кабинета, които сякаш превръщаха просторното помещение в пантеон на фамилията Уайът. За пръв път го виждаше да проявява интерес към семейните портрети — или поне така й се искаше да бъде.
— Ето го твоят прадядо. — Тя се приближи до него и посочи портрета над камината. — Забелязваш ли приликата?
— С какво? — попита иронично той.
— С теб — продължи упорито Оливия, но Мичъл я стрелна със смразяващ поглед. „Така гледаше прадядо му“ — неволно си помисли възрастната дама. Той пъхна ръка в джоба на панталона си и се отдръпна от нея. Тя замълча, но не престана да го наблюдава с крайчеца на окото с надеждата да забележи у него интерес към друг портрет.
Сесил имаше навика да се бави и да кара да го чакат, защото това също го изпълваше с чувство за превъзходство. Оливия обикновено се дразнеше, когато и тя трябваше да чака, но този път й се искаше брат й да се забави поне с час. Малко след това Мичъл се спря пред друг портрет и Оливия побърза да се приближи, но щом видя какво е привлякло вниманието му, зяпна от изумление. Беше портрет на девойка, седнала с превзета скромност на градинска люлка — дългата й коса беше закичена с две розови пъпки, копринени розички украсяваха полата на бялата й рокля. Мичъл стрелна изпод око Оливия.
— Сигурно си ти, а? — подхвърли.
— Боже мой! — възкликна тя. — Как позна? Тук съм едва на петнайсет.
Той безмълвно кимна към друг портрет:
— Това също си ти, нали?
— Да, тук съм на двайсет, на годежа ми с господин Хърбърт. Ето, това там е той. В същия ден ни направиха и портретите.
— Той като че ли изглежда по-щастлив от теб.
— Така е — кимна Оливия, забравила, че желанието й беше да го накара той да поведе разговор, не обратното. — Нещо ме караше да мисля, че у него и семейството му има нещо доста… снобско.