— … младият Ивън е изключителен адвокат — обясни възторжено Оливия, — и вече доста изпреварва Хенри…
„Утре на младия Ивън ще му се наложи — помисли си той — да прерови старите папки, след като разпита баща си какво точно си спомня за Мичъл Уайът.“
Оливия направи кратка пауза и се загледа в лицето му, за да прецени как приема думите й.
— Много ли те отегчих? — попита накрая.
Беше меко казано, че е отегчен, но виждаше как тя се мъчи да му представи нещата по-привлекателни и да събуди у него желание да стане част от голямата фамилия, ето защо машинално отговори:
— Не, никак даже.
Тя го погледна недоверчиво.
— Мислиш ли да заминаваш скоро? — попита без заобикалки.
— Да, след две седмици.
Старицата извърна стреснато глава, вкопчи се в ръцете му и се разтрепери. Мичъл я задържа на крака и се огледа за стол.
— Сигурно се чувстваш зле… — подхвана, но тя се съвзе за секунди.
— Аз никога не се чувствам зле — заяви категорично. — Но даже и да ми прилошее, бъди сигурен, че никога няма да допусна да стана за смях! — Като доказателство тя вирна глава и го погледна самоуверено, а в кафявите й очи проблеснаха сълзи.
Мичъл стисна зъби. Не желаеше старицата да страда от заминаването му. Още в кабинета на Сесил му стана ясно защо тя настояваше да му покаже портретите. Защо държеше да го заведе при гостите и да го представи като свой племенник. Цели трийсет и четири години тази жена не си беше направила труда да му изпрати поне едно писъмце, за да му помогне да разбере нещо повече за себе си или за да му каже коя е тя, а сега очакваше да заглади всичко това само с няколко сантиментални изблици на внимание. Опечалената й физиономия не изразяваше загриженост към него, а вина и страх.
Тежаха й годините и мисълта, че може да си отиде от този свят с нечиста съвест, тя беше арогантна и хитра старица, която искаше набързо да изкупи греховете си, затова й стана неприятно, че той ще осуети намеренията й. Почти веднага след проявата на чувства Оливия попита съвсем равнодушно:
— В Лондон ли ще се върнеш, или ще заминеш за Париж?
— Не, на друго място — отвърна рязко той и се огледа за най-близкия стол, защото беше решил да я изостави и да си тръгне, без да го представят. — Стана късно, трябва да откарам Каролин у дома й.
— Ще се върнеш ли скоро в Чикаго?
— След две седмици. — Мичъл почти насила я поведе към стола до вратата.
Оливия му препречи пътя с бастуна си:
— Значи след няколко седмици пак ще бъдеш тук, така ли?
Той я погледна: лицето й грееше от радост, в очите й блестяха сълзи, нещо се пречупи душата му, където през целия си живот беше укрепвал каменна преграда от безразличие към членовете на семейството си, които го бяха отритнали. Тя се беше вкопчила в ръката му, сякаш нямаше сили да понесе мисълта за раздялата с него.
Приличаше на симпатично паяче, което не се плашеше от огромните му размери и беше готово да се изправи дори срещу падащи камъни, защото такъв е рискът за всеки, проявил дързостта да се доближи до рушащи се прегради. Той можеше само с два пръста да отмести ръката й и даже му се прииска да го направи, но вместо това я успокои:
— Строя си къща на остров Ангила. Трябва да остана там една-две седмици и после се връщам.
— Толкова съм щастлива! — възкликна тя и притисна дланта му към страната си, напомняща пергаментова хартия. — Казвали са ми, че Ангила е много красив остров. Всички говорят с възторг за един от местните хотели. Хенри Бартлет го посещава често — добави, после побърза да се върне към приятната задача, която още не беше довършила. — Онези там са Матю Фарел и неговата съпруга Мередит Банкрофт. Преди няколко дни се върнаха от Китай. Сигурно си чувал за тях.
— Да. — Той с удивление откри, че сред присъстващите има двама негови познати, които дори са му симпатични.
Оливия вирна брадичка, готова да го поведе към шумната компания.
— И така, на кого да те представя най-напред?
— На Матю Фарел — отвърна без колебание Мичъл.
— Чудесно, но ще трябва да минем покрай Ивън и Хенри Бартлет, така че ще бъде по-добре да започнем с тях. — Тя нетърпеливо го хвана под ръка. Мичъл нямаше избор, освен да се усмихне фалшиво и да я остави дв го запознае, с когото намери за добре.
Сесил явно вече беше подшушнал на някои гости, че на тържеството е дошъл Мичъл, и по всичко личеше, че клюката бързо се е разпространила, защото още щом двамата с Оливия пристъпиха прага, мнозина присъстващи любопитно го заоглеждаха. За момент разговорите утихнаха, след което се чу оживено шушукане.