— „Понеже няма как да спра Смъртта…“ — издекламира наизуст той, затворил очи.
Библиотекарката запримига и челото й светна като фенер, вдигнат нагоре.
— Мис Емили — каза той.
— Тя се казва… — обадих се аз.
— Мис Емили. — Той протегна ръка да докосне нейната.
— Приятно ми е — каза тя. — Но откъде…?
— Зная името ви? Ами как иначе, мадам, като ви чух как поскръцвате с това напористо писане, каквото само поетите имат!
— О, това е нищо.
— Горе главата, не падайте духом — каза тихо той.
— Това не е нищо. „Понеже няма как да спра Смъртта“ е чудесно, първокласно стихотворение.
— Моите собствени стихотворения са толкова лоши — нервно каза тя. — И преписвам нейните, за да се уча.
— От кого преписвате? — измърморих аз.
— Чудесен начин да се научи човек.
— Нали, наистина? — Тя внимателно погледна Чарли. — Нали не се…?
— Шегувам ли? Не, с Емили Дикинсън никога, мадам!
— Емили Дикинсън ли? — възкликнах аз.
— Това означава много, щом го казвате вие, мистър Дикенс изчерви се тя. — Аз съм чела всичките ви книги.
— Всичките ли? — отекна той.
— Всичките — без колебание отвърна тя, — които сте публикували досега, сър.
— Току що свърши най-новата — намесих се аз. — Потресителна! „Разказ за два града“.
— А вие, мадам? — любезно попита той.
Тя разтвори малките си длани, сякаш за да пусне птичка.
— Аз ли? Аз не съм изпращала стихотворения дори до нашия градски вестник.
— Трябва да го направите! — извика той с истинска страст и убеждение. — Още утре. Не, днес!
— Но… — гласът й отслабна, — аз нямам никого, на когото първо да го прочета.
— Как така — каза с по-спокоен тон Чарли. — Вие имате тук Пип, а и — приемете моята картичка — Ч. Дикенс, ескуайър, който, ако разрешите, ще се отбива понякога да види всичко ли е наред в тази Аркадия на книгите.
Тя пое визитната му картичка.
— Не мога…
— Тц! Трябва. Защото аз предлагам само филии топъл хляб. А вашето слово трябва да бъде мармаладът и летният мед. Аз ще чета надълго и нашироко. Вие: кратко и с възторг от живота, примамвана от тази странно прелестна Смърт, към която често имате слабост. И толкова. — Той посочи. — Ей там, в далечния край на коридора свети лампата й, готова да поведе ръката ви… Музата ви очаква. Пазете я и я хранете добре. Сбогом.
— Сбогом ли? — попита тя. — Това не означава ли „Бог да бъде с вас“?
— Така съм чувал, мила лейди, така съм чувал.
И ненадейно се озовахме отново в слънчевата светлина. Мистър Дикенс едва не се спъна в пътната си чанта, която го чакаше там.
Насред поляната мистър Дикенс спря неподвижно и каза:
— Небето е синьо, момчето ми.
— Да, сър.
— Тревата е зелена.
— Аха. — Тогава спрях и се огледах истински наоколо. — Искам да кажа да наистина, дявол да го вземе!
— А вятърът… не ухае ли този сладостен вятър?
И двамата задушихме. Той продължи:
— И на този свят има славни момчета с огромно въображение, които знаят тайната на спасението…
Той ме потупа по рамото. Навел глава, аз се чудех къде да се дяна. И тогава ме спаси изсвирването.
— Хей, следващият влак! Ей го идва!
Ослушахме се.
След малко мистър Дикенс проговори.
— Ей го отминава… И хайде да се прибираме в къщи, момчето ми.
— В къщи! — извиках зарадван аз, после спрях. — Ами… мистър Винески?
— О, след всичко това, аз имам такова голямо доверие в теб, Пип. Всеки следобед, докато аз си пия чая и мозъкът ми си почива, ти ще изтичваш до бръснарницата и…
— Ще помитам косите!
— Юнак! Съвсем малко е нужно. Един малък заем приятелство от Английската банка за Първа национална банка на Грийн таун, Илинойс. А сега, Пип… молив!
Пипнах зад едното си ухо и намерих гума; пипнах зад другото и открих:
— Ето молив!
— Хартия?
— Хартия!
Вървяхме бавно под спокойните, зелени, летни дървета.
— Заглавие, Пип…
Той вдигна бастунчето си и започна да изписва в небето загадка. Присвих очи към невидимия краснопис.
— Антик…
Той продължаваше да изписва думата във въздуха.
— В-А-Р — четях аз буква по буква, — Н-И-Я… Антикварния!
— Как ти се струва за заглавие, Пип?
Поколебах се.
— Ами-и… струва ми се, че… трябва да има още, сър.
— Страшен си. Ето ти!
Той изписа друга дума със завъртулки под слънцето.
— М-А-Г… Магазин! „Антикварният магазин“.
— Залавяме се за роман, Пип!
— Тъй вярно, сър — възкликнах аз. — Глава първа!
Снежна виелица лъхна през дърветата.
Какво ли е това? — запитах се и си отговорих: