Пропътувах континенталния простор на Съединените щати на Северна Америка и се хванах да пиша и действам, действам и пиша, ту изнасях някъде лекции, ту спирах да размишлявам другаде, полуприхванат или полупуснат от моята мания, известен и неизвестен, помайвах се някъде да довърша „Копърфийлд“, разтакавах се другаде за „Домби и Син“ или пък ще свърна за един чай с призрака на Марли в някоя мъртвешка коледна вечер. Понякога пролежавах цели затрупани в сняг зими в малки, подминавани от влака градчета и никой не подозираше, че самият Чарлз Дикенс изчаква там края на зимния си сън, а после се надигах като пролетна къртичина и продължавах. Понякога оставах по цяло лято в някой град, преди да ме прогонят. О, да, прогонят. Защото такива като мистър Винески не прощават на фантастичното, Пип, все едно колко практическо е това фантастично.
Защото той няма никакъв усет за тези неща.
Той не вижда, че всички правим каквото можем, за да оцелеем, да оцелеем.
Едни се смеят, други плачат, трети удрят по света с юмруци, четвърти бягат, но всичко се свежда до едно: правят каквото могат.
Светът гъмжи от хора и всеки се дави, но всеки плува в различен стил към далечния бряг.
А мистър Винески? Той прави каквото може с ножиците и не разбира моята писалка и разхвърляни листа, по които като по мухоловка се лепи моята взета назаем английска душа.
Мистър Дикенс спусна крака от леглото и се пресегна за пътната си чанта.
— Тъй че трябва да се стягам и тръгвам.
Аз докопах чантата преди него.
— Не! Не можете да си тръгвате! Не сте довършили книгата!
— Пип, скъпо момче, ти не ме слушаше…
— Светът очаква! Не може просто да зарежете на средата „Двата града“!
Той полека измъкна чантата от мен.
— Пип, Пип…
— Не можете, Чарли!
Погледна ме в лицето и то сигурно е било тъй нажежено до бяло, че той трепна.
— Аз чакам! — извиках. — Те чакат!
— Те ли…?
— Тълпите пред Бастилията. Париж! Лондон. Довърското море. Гилотината!
Втурнах се да отворя всички прозорци още по-широко, като че ли нощният вятър и лунната светлина можеха да влязат със сенките и звуците си, да пропълзят по килима и да се прокрадват в очите му, а пердетата се развяха е жестове на призраци и чух, кълна се, а и Чарли чу тълпите, колелата на каретите, страшното свистящо спускане на режещото острие и глави, които падат като зелки, и бойните песни и всичко това на вятъра…
— О, Пип, Пип…
Сълзи бликаха от очите му.
Бях извадил молива и бележника си.
— Е, и?
— Докъде бяхме днес следобед, Пип?
— Мадам Дефарж плетеше…
Той остави чантата да падне. Седна на ръба на леглото и ръцете му взеха да се премятат, вият, плетат, движат, връзват и развързват и той погледна ръцете си и заговори, а аз пишех и той пак говореше, все по-силно и по-силно през цялата останала нощ…
— Мадам Дефарж… да… добре. Пиши така, Пип. Тя…
— Добрутро, мистър Дикенс!
Хвърлих се на стола в трапезарията. Мистър Дикенс вече беше преполовил купчината палачинки.
Отхапах една хапка и видях още по-голямата купчина хартия, която лежеше на масата между нас.
— Мистър Дикенс, — казах аз. — „Разказ за два града“… да не би да свърши?
— Готова е. — Мистър Дикенс ядеше, навел очи. — Станах в шест. Здравата поработих. Готова е. Свърши. Край!
— Не може да бъде! — възкликнах аз.
Дочу се изсвирването на влака. Чарли се изправи, после внезапно скочи, зарязвайки закуската си и се втурна в коридора. Чух външната врата да хлопва и хукнах към чардака, оттам видях мистър Дикенс вече на пътеката, носеше пътната си чанта.
Той толкова бързаше, запътил се към гарата, че трябваше все да подтичвам около него.
— Мистър Дикенс, книгата наистина свърши вече, но още не е публикувана!
— Завещавам това на теб, Пип.
Той затича. Аз задъхан го догоних.
— Ами Дейвид Копърфийлд?! Ами малката Дорит?!
— Твоите приятели, Пип?
— Вашите, мистър Дикенс, Чарли, о, боже, ако вие не ги напишете, те никога няма да заживеят!
— Ще се оправят някак. — Той се скри зад ъгъла. Скочих след него.
— Чарли, чакайте. Ще ви кажа… ново заглавие! „Записките на Пикуик“, представяте ли си, „Записките на Пикуик“!
Влакът навлизаше в гарата.
Чарли затича още по-бързо.
— А след това „Студеният дом“, Чарли, и „Тежки времена“ и „Големите“ — чуйте, мистър Дикенс! — „Надежди“! О, боже мой!
Защото той вече беше далеч напред и аз само се провиквах зад него:
— О, по дяволите, върви си! Махай се! Омитай се! Ти не знаеш какво ще направя!? Ти не заслужаваш да те чета! Не заслужаваш! И отсега нататък, още от този миг ще видиш дали изобщо ми пука да дочета „Разказ за два града“! Без мен! Не на мен! Не!