Йордан Йовков
Всеки с името си
На Нова година празнува именния си ден Васил одаджията. В чифлика той беше готвач, той държеше лъжицата и хляба и затуй му направиха празника, както трябва: впрегнаха една кола с каната, качиха го в нея и с голям алай го закараха на кладенеца, за да го окъпят, както му е обичаят. В колата впрегнаха Балана и Чивгата, най-хубавите волове на чифлика, и двата едри и с големи рога, и двата бели като преспи. Облепиха рогата им със златен варак, окичиха ги с чимшир, с пуканки, Галунка, жената на Василя, им върза дарове, като на сватба. Василя не го окъпаха, поляха му малко вода на главата за здраве. Но голям вик, голяма олелия беше. И гайди свиреха. Някой се провикна:
— Василе, на твоя ден и добитъка се радва. Виж Балана и Чивгата какви се кипрят!
Всичко това беше преди десетина дни. Чичо Митуш, старейшината на чифлишките аргати, си го спомни, защото днес беше се карал с Василя — в чорбата беше сипал малко кокали, а тия работи той не му прощаваше. Освен това тъкмо в тая минута чичо Митуш беше поизлязъл пред дама и видя, че воловете се връщат от кладенеца. На часа той се повърна вътре, защото воловете щяха да додат и трябваше да се наставят.
Една мярка за богатството на тукашните хора е кой колко плуга кара. В чифлика карат два плуга, нмат, значи, двайсет и четири вола, по дванайсет на плуг. Ето ги сега, както се връщат от кладенеца, приличат на цяла черда. Аго, аргатинът, ги кара. Докато зад тях стърчи дългият му камшик, воловете вървят накуп. Но те дохождат близо до чифлика, отпред на поляната, Аго се изгубва нанякъде. Тозчас повечето от воловете остават на мястото си, като заковани: не мърдат, не трепват, сякаш силите им са стигнали само да дойдат дотук. Очите и ушите им са обърнати към дама, усещат дъха на прясното сено, но как ще направят тия стотина крачки, които остават — да има някой да ги вземе на ръце и да ги занесе дотам!
Самото време предразполага към отпуснатост. Тихо е, не е много студено, по земята се белсеслана. На изток, между мътните облаци, се червенсецепнатина и оттам проблясва слънцето. Тънка мъглица, като дим, замрежва полето.
Докато повечето от воловете стояха, както бяха се спрели, някои се изнизват и дохождат по-наблизо. Навръх боклука, там, дето хвърлят пепелта от изгорения тезек, два вола се боричкат. Но и те вършат туй мързеливо, като на шега, като че все не могат да наместят, както трябва, роговете си. Един черен до половината вол дъвче някаква хартия и нито я гълта, нито я изплюва. Други е дошел до плета и все с едно и също движение, непрекъснато, почесва корена на единия си рог. А точно пред дама, отвъд оградата, един широк сив вол е проточил шия над дувара и гледа право във вратата на дама: когато излезе чичо Митуш, очите на вола са в него, дори, за да му обърне внимание, престава да преживя и силно изпухтява, като че пуши тютюн. Но чичо Митуш не го поглежда и си гледа работата.
По едно време Аго се връща, чичо Митуш го зярва от вратата и му се кара:
— Къде ходиш като щур? Ела да помагаш, че ще вързваме воловете.
Аго наистина е малко слабоумен, но пък и чичо Митуш, когато работи, или когато е скаран с Василя, става по-строг. Той е възстар човек, нисък, як, с червено татарско лице, обраснало с рядка брада, която отпред е изострена и по-дълга. Зарад тази брада докато вснчки почтително го иаричаха чичо Митуш, Васил одаджията беше го кръстил „чичо Пръч“, за да го подиграе.
Без да слуша оправданията на Аго, чичо Митуш излиза по-напред, поглежда към воловете и вика:
— Балан!
Викът му отива като камък към воловете, но между тях никаква промяна не става: ония, които стояха на едно място, тъй си останаха, ония, които се боричкаха, почукваха пак рогата си. За трети път, още по-високо, чичо Митуш извика:
— Балан!
Къде е бил Балан, не се знаеше, но току се показа, запътен към дама. Чичо Митуш извика:
— Чивга! Чивга!
И Чивга се появи след Балана. И двата бяха бели, с извити еленови рога. С тях бяха завели Васил да го къпят. И двата пристъпяха гордо и напето, като да бяха от царско коляно.
Чичо Митуш ги дочаква и ги подкарва. Щом видят аргатите зад себе си, воловете забързват, дори разтърсват грамадните си тела и тичат, влизат в дама и се спират точно на местата си. Те вече лизват с език миризливото сено, когато чичо Митуш и Аго считат до тях и само хвърлят вьжто на рогата им.
Чичо Митуш излиза пак пред дама и вика:
— Текеш! Текеш!
Един едър вол, с жълта къдрава козина на челото (затуй се наричаше Текеш, сир Жьлтурко), позна името си и тръгна. Дори той се поозърна към другите волове, да не би някой друг да тръгне по погрешка. Поподгонен от Аго, и той отърча и се спря на мястото си пред яслите, както бяха направили Балан и Чивга.