— Но може ли това да излети?… — погледнах Дайалта Даунс.
— О, не, невъзможно, дори с тези дванадесет витла. Но хората са го харесвали, не разбирате ли? От Ню Йорк до Лондон за два дни, първокласни ресторанти, слънчеви палуби, вечер — танци и джаз. Виждате ли, дизайнерите от онези времена са били популисти, мъчели са се да дадат на публиката каквото тя иска. А публиката е искала бъдеще.
Стоях в Бърбанк вече трети ден, мъчейки се да придам харизма на един страшно тъпо изглеждащ рокер, когато получих пратката от Коен. Не е невъзможно да се снима нещо, което не съществува, само че е дяволски трудно, и следователно е твърде ценено умение. Аз го владея нелошо, макар и да не съм корифей, само че този нещастен тип изцеди и последната капка правдоподобие от моя „Никон“. От това ме хвана депресия, понеже обичам да си върша работата добре, но все пак не тотална депресия, защото вече си бях получил хонорара, и реших да се разведря с възвишено-артистичната поръчка на „Барис-Уотфорд“. Коен ми беше изпратил книги за дизайна от тридесетте години, още една пачка снимки на аеродинамични здания и списък от 50-те най-любими на Дайалта Даунс образци на този стил в Калифорния.
Архитектурната фотография понякога иска голямо чакане: сградата се превръща в нещо като слънчев часовник, докато ти чакаш сянката да отпълзи и да открие детайла, който ти трябва, или пък да се разкрие някаква хармония на структурата. В часовете на принудено безделие опитвах да се вживея в Америка на Дайалта Даунс. В няколко снимки на фабрики изненадващо открих някакво зловещо тоталитарно достойнство — също като при стадионите, строени от Алберт Шпеер за Хитлер. Но останалото ми убягваше; ефимерната материя, изригнала от колективното подсъзнание на Америка от 30-те, бе успяла да оцелее само в разни западнали райони с прашни хотели, евтини разпродажби на дюшеци и дребни търговци на стари коли. Колко път само трябваше да бия за една бензиностанция.
В разцвета на ерата Даунс поръчката за дизайн на калифорнийските бензиностанции явно е била дадена на Минг Безжалостния. Предпочитащ архитектурата на родната си планета Монго, Минг кръстосал цялото крайбрежие, издигайки бластероподобни съоръжения с бяла гипсова мазилка. Всички те се отличаваха с нелепи централни кули, обградени със странни радиаторни ръбове — това очевидно беше запазен знак на този стил. Изглеждаше, че само някой да намери копчето, от което се включват — и те ще изстрелят мощни потоци от суров технически ентусиазъм. Успях да снимам една такава бензиностанция в Сан Хосе само час преди да дойдат булдозерите и да сринат структурната истина от мазилка, летви и евтин бетон.
„Мисли за това — беше казала Дайалта Даунс — като за един вид алтернативна Америка, като за 80-те години, които никога не са се случили. Архитектура на несбъднатите мечти.“
И с тази мисъл в главата, докато обикалях с червената си „Тойота“ точките от нейния социоархитектурен списък, постепенно се настройвах към нейния образ на сенчестата Америка-която-не-се-е-сбъднала, със заводи на „Кока-кола“, напомнящи изхвърлени на брега подводници, и киносалони като храмове на някоя странна секта, боготворяща сините огледала и геометрията. И докато обикалях тези тайнствени руини, открих, че се чудя какво биха си мислили обитателите на това изгубено бъдеще за света, в който живеех. Тридесетте години бленуваха за бял мрамор и обтекаем хром, безсмъртен кристал и полиран бронз, но ракетите от кориците на списанията на Гернсбек една нощ с вой се изсипаха върху Лондон. След войната всеки имаше кола, макар без крила, появиха се и обещаните магистрали, а изгорелите газове затъмниха небето, разядоха мрамора и надупчиха чудния кристал…
И един ден, в покрайнините на Болинас, когато се канех да снимам един особено разточителен екземпляр от войнствената архитектура на Минг, аз разкъсах някаква тънка мембрана, мембрана на вероятността… Леко и плавно престъпих Границата…