Скоростта ограничаваше видимостта ми до тунела, осветяван от фаровете на тойотата. Тялото може да кара, казвах си аз, докато умът размишлява. Размишлява и не обръща внимание на странните фигури, които амфетаминът и умората чертаят на страничните стъкла, на цялата онази спектрално ярка растителност, която избуява по краищата на полезрението нощем по шосетата. Но разумът беше на друго мнение, и думите на Кин за онова, което преди наричах „видения“, трополяха безспир в главата ми по стегната, изкривена орбита. Семиотични призраци. Фрагменти на Масовата Мечта, частици минало, кръжащи във вихъра на настоящето… Тази обратна връзка някак се усилваше от действието на хапчето, и растителността около пътя придоби оттенъци на инфрачервена спътникова снимка, с горящи парцалчета, отвявани назад от въздушния поток зад колата.
Аз спрях. Фаровете примигаха за последно и угаснаха, половин дузина алуминиеви бирени кутии ми намигнаха за лека нощ. Зачудих се колко е часът сега в Лондон и опитах да си представя как Дайалта закусва у дома си в Хемпстед, заобиколена от обтекаеми хромирани статуетки и книги по американска култура.
Нощите в тукашната пустиня са бездънни, дори луната сякаш е по-близо. Дълго я гледах, а после реших, че Кин е прав. Главното е да не се безпокоя. Ежедневно по целия континент хора, много по-нормални, отколкото някога съм претендирал да бъда, виждат гигантски птици, снежни човеци, летящи петролни рафинерии, поддържайки с това бизнеса и платежоспособността на Кин. Защо трябва да се разстройвам от едно мимолетно зърване на поп-въображението на 30-те, случайно блуждаещо над Болинас? Реших да спя, без да се притеснявам за нищо освен гърмящи змии и стопаджии-човекоядци, сред безопасния крайпътен боклук на собствената ми вселена. Сутринта щях да отида до Ногалес и да снимам старите публични домове, нещо, което се канех да направя от години. Ефектът от хапчето вече беше свършил.
Събуди ме светлина и чак след това чух гласовете.
Светлината идваше някъде иззад гърба ми и хвърляше в колата трептящи сенки. Гласовете бяха спокойни, но неясни; съдейки по всичко, разговаряха мъж и жена.
Вратът ми се бе схванал, а в очите ми сякаш бяха сипали пясък. Кракът ми бе изтръпнал, притиснат до волана. Напипах очилата в джоба на ризата си. После се обърнах назад и видях града.
Книгите по дизайн от 30-те бяха в багажника; една от тях съдържаше скици на идеален град, с явни заемки от „Метрополис“ и „Нещата от бъдещето“, но оквадратен отвсякъде, извисяващ се през идеално изрисуваните облаци чак до доковете за цепелини и безумните неонови шпилове. Този град беше като модел за другия, който бе изникнал зад гърба ми. Шпиловете се трупаха един върху друг, като стъпала на проблясвящи зикурати се изкачваха към кулата на централния златен храм, обкръжена от радиаторни ръбове също като бензиностанциите на Монго. В най-малката от тези кули спокойно можеше да се събере Емпайър Стейт Билдинг. Между тях висяха кристални шосета, по които като гладки топчета живак пробягваха сребристи мехурчета. Гъмжеше от въздушни кораби: гигантски целокрили лайнери, малки сребристи стрели (понякога някое от живачните топчета се издигаше грациозно от небесния мост и се присъединяваше към техния танц), километрични дирижабли, жирокоптери, пърхащи като водни кончета…
Затворих здраво очи и се обърнах на седалката. Когато ги отворих отново, се насилих да погледна спидометъра, белезникавата прах върху черната пластмаса на таблото, препълнения пепелник.
— Амфетаминова психоза — казах си.
Много внимателно, без да обръщам глава, включих фаровете.
И ги видях.
И двамата бяха руси, стояха зад своята кола, която ми приличаше на алуминиево авокадо със стърчаща акулска перка и черни гладки гуми като на детска играчка. Мъжът, прегърнал с една ръка талията на жената, с другата сочеше към града. И двамата бяха облечени в бели, свободно падащи дрехи и също бели, без нито едно петънце обувки. Никой от тях явно не забелязваше светлината от фаровете ми. Мъжът говореше нещо мъдро и мъжествено, жената кимаше, и изведнъж аз се уплаших, уплаших се по съвсем различен начин. Душевното ми здраве вече не ме притесняваше, но незнайно защо бях уверен, че градът зад гърба ми е Тъксън — Тъксън на мечтите, породен от колективния копнеж на една цяла епоха. Този „Тъксън на мечтите“ беше реален, абсолютно реален. Но мъжът и жената пред мен живееха в него, и тъкмо те ме плашеха.
Това бяха децата на „осемдесетте-които-не-бяха-настъпили“ на Дайалта Даунс, наследниците на Мечтата. Те бяха бели, руси, навярно и очите им бяха сини. Американци. Дайалта казваше, че бъдещето отначало е дошло в Америка, но после я е заобиколило. Може и така да беше, но само не тук, в сърцето на Мечтата. Тук Америка не бе преставала да крачи напред, подчинявайки се на логиката на съня, не знаеща нито замърсяване на въздуха, нито енергийна криза, нито загубени задморски войни. Те бяха щастливи и крайно доволни от себе си и от своя свят. И в Мечтата този свят им принадлежеше.