— Така е, но…
— Стига. Идвай или ще накарам Бобо да те доведе насила.
Той се обърна, а Хю неохотно го последва.
Поеха по някакъв коридор, широк едва колкото двама души да се разминат, после свиха в една сводеста арка, водеща към командната зала. Любопитството на Хю се оказа по-силно от страха му и той надзърна иззад широките плещи на Джо-Джим. Пред погледа му се откри добре осветено просторно помещение с форма на кълбо с диаметър около шейсет метра. Отвътре повърхността на кълбото беше сребристоматова. В геометричния му център имаше нещо като контролен пулт с уреди. На неопитните очи на Хю те не говореха нищо и той дори не би могъл да ги опише. Интересното по-скоро беше, че тези уреди просто висяха във въздуха, без нищо да ги подпира отдолу.
От края на арката към центъра на кълбото водеше нещо като тунел от метална решетка, който беше единственият начин за влизане в кълбото.
Джо-Джим се обърна към Бобо и му нареди да остане в коридора, а той самият влезе в тунела и започна да лази по решетката като по стълба. Хю го последва и двамата тръгнаха към странното съоръжение в центъра. Отблизо оборудването на контролния пулт се виждаше далеч по-добре и по-подробно, макар че за Хю то си оставаше все така непонятно. Той се обърна и насочи вниманието си към вътрешността на кълбото.
А това бе грешка. Бялата матова повърхност не даваше чувство за перспектива и той не можеше да разбере на какво разстояние от него се намира тя. Хю никога не бе виждал височина, по-голяма от разстоянието между две палуби, нито открито пространство, надвишаващо района на селището му. Обзе го ужас, който се подсилваше и от това, че не можеше да разбере причините за страха си. В него изведнъж се пробуди духът на прадедите му ведно с първобитния страх от височина. Той импулсивно се вкопчи в Джо-Джим.
Джо-Джим се извърна и рязко го удари през лицето с опакото на ръката си.
— Какво ти става? — изрева Джим.
— Не зная — едва свари да отвърне Хю. — Не зная, но това място хич не ми харесва. Да се махаме оттук.
Джим погледна Джо и каза с погнуса:
— Май наистина ще трябва да се махаме. Не си струва да си губим времето с този страхливец. И без това нищо няма да разбере.
— Ще разбере и още как — отвърна Джо. — Седни в онова кресло, Хю! Ей там.
Докато братята спореха, Хю внимателно оглеждаше тунела, през който се бяха добрали до пулта за управление, и дори го проследи с поглед чак до входа към арката. Очите му неочаквано възвърнаха фокуса си и страхът му изчезна. Все още леко замаян, той се подчини на заповедта на Джо.
Креслата на пулта бяха така разположени, че всички контролни органи и панели можеха лесно да се достигнат от седящите в тях, но на Хю, разбира се, това не му направи никакво впечатление. Той се отпусна върху едно от тях, поуспокоен от допира със солидната опора под себе си.
На панела пред Джо-Джим ставаше нещо странно. Върху някакво табло изведнъж светна яркочервен надпис: „Втори навигатор — пост приет“. Какво ли беше това втори навигатор?
Внезапно Хю видя на панела пред себе си същия надпис и се досети, че именно той е седнал в креслото на втория навигатор. Какво ли ще стане, ако човекът се върне и види, че мястото му е заето? Той се почувства неудобно, но в крайна сметка реши, че това едва ли е вероятно, и се поуспокои.
Но какво все пак означаваше втори навигатор? Надписът на таблото пред Джо-Джим изчезна, но в левия ъгъл светна червена точка. Джо-Джим направи някакво движение с дясната си ръка и върху таблото му се появи надписът: „Ускорение нула“, а след това: „Главно задвижване“. Последните две думи примигнаха няколко пъти, а после светна: „Липсва команда“. Това също изчезна, но пък в десния ъгъл замига яркозелена точка.
— Приготви се — каза Джо и погледна Хю. — Сега ще загасне осветлението.
— Не го изключвай — помоли го Хю.
— Няма. Ти сам ще го изключиш. Погледни наляво. Виждаш ли онези малки бели светлинки?
Хю се обърна и видя върху лявата облегалка за ръка на креслото си осем малки лампички, разположени в две колони по четири.
— Всяка от тях контролира осветлението на отделен квадрант — обясни Джо. — Закрий ги с ръка и всичко ще загасне. Хайде, опитай.
Неохотно, но без да може да потисне растящото си любопитство, Хю се подчини и закри с длан лампичките. Матовите стени потъмняха, а след това изгаснаха напълно. Залата потъна в мрак. Проблясваха само светлините на контролния пулт. Някакво безпокойство обзе Хю и той дръпна ръката си. Светлината на лампичките беше станала синя.
— Внимавай сега — каза Джо. — Ще ти покажа звездите. И в тъмнината ръката му се плъзна върху едни други осем лампички.