Сътворението.
От стените на планетариума към Хю гледаха отраженията на звезди, възпроизведени до най-малки подробности от огледални телескопи. Брилянти, разсипани с небрежна щедрост по изкуственото небе. Обграждаха го хиляди слънца, а той самият се намираше в центъра на тази звездна вселена.
— О-о-о! — неволно се изтръгна от устните на Хю и той се вкопчи в дръжките на креслото. За малко не си счупи ноктите, но изобщо не усети болката.
Не изпитваше и никакъв страх. В момента го вълнуваше само едно чувство. Казарменият живот на Кораба не беше успял да унищожи стремежа му към прекрасното сега за пръв път в живота си той изпитваше непоносимия екстаз от срещата си с него. Интензивността на преживяването му бе толкова голяма, че чак го заболя.
Когато най-после дойде на себе си, Хю забеляза сардоничната усмивка на Джим и чу хихикането на Джо.
— Достатъчно, а? — запита Джо и, без да изчака за отговор, отново запали осветлението чрез дублиращото устройство на своето кресло.
Хю въздъхна. Усещаше някаква болка в гърдите, а сърцето му биеше ускорено. Едва сега разбра, че през цялото време бе задържал дъха си.
— Е, умнико — каза Джим, — убеди ли се сега?
Хю отново въздъхна, без сам да знае защо. След запалването на осветлението, чувството му за спокойствие и безопасност се възвърна, макар че не можеше да се отърве и от усещането за някаква безвъзвратна загуба. Дълбоко в себе си той знаеше, че след като веднъж е видял звездите, повече никога няма да бъде щастлив както преди. Тъпата болка в гърдите и неясният копнеж по откритите пространства на звездите никога вече нямаше да го напуснат, макар че в своето невежество той още не можеше да го осъзнае.
— Какво беше това? — тихо запита той.
— Светът — отвърна Джо. — Вселената. Онова, за което ти говорех.
Хю отчаяно се опитвате да разбере какво точно има предвид Джо.
— Искаш да кажеш онова, извън Кораба, така ли? — запита той. — Всички тези красиви малки светлини са външният свят, нали?
— Точно така, само дето не са малки. Те просто са много отдалечени от нас — на десетки, ако не и на стотици хиляди мили.
— Какво?!
— Това, което чу — усмихна се Джо. — Космосът е огромен. Някои от тези звезди са по-големи и от Кораба.
Лицето на Хю изразяваше пълната му обърканост.
— По-големи и от Кораба? — смаяно повтори той. — Но…, но нали…
— Нали ти казах — нетърпеливо се обади Джим. — Само си губиш времето с този глупак. Не виждаш ли, че не разбира?
— Спокойно, Джим — успокои го Джо. — Не можеш да искаш от някого да бяга, преди да се е научил да пълзи. И ние също отначало нищо не разбирахме. Доколкото си спомням ти самият навремето отказваше да повярваш на собствените си очи.
— Пълна лъжа! — сприхаво отвърна Джим. — Ти беше онзи, който не вярваше.
— Добре, добре — съгласи се Джо. — Било каквото било. Но и на двамата това ни отне доста време.
Хойланд почти не слушаше спора между близнаците. При тях това бе нещо обичайно, а в момента Хю размишляваше върху нещо необичайно.
— Джо — запита той, — какво се случи с Кораба преди малко, когато гледахме звездите? Прозрачен ли стана?
— Не съвсем — отвърна му Джо. — Ти всъщност не видя самите звезди, а техните изображения. Има едни такива устройства с огледала. Ще ти дам да прочетеш книга за тях.
— Но можеш да видиш и истинските звезди — намеси се Джим, изоставил сприхавостта си. — Знам едно място…
— Точно така — прекъсна го Джо. — Съвсем бях забравил за капитанската галерия. Направена е от стъкло и всичко се вижда чудесно.
— Капитанската галерия ли? Ами ако…
— Естествено, не на сегашния Капитан. Той изобщо не е стъпвал там. Просто така пише на вратата — „Капитанска галерия“.
— Какво значи „галерия“?
— Да пукна, ако знам. Така се казва.
— Ще ме заведеш ли там?
Джо бе готов да се съгласи, но се намеси Джим:
— Друг път. Сега е време да се връщаме, защото съм гладен.
През тунела те излязоха обратно в арката, събудиха Бобо и поеха по дългия обратен път надолу.
Измина дълго време преди Хю да успее да убеди Джо-Джим да се отправят отново на експедиция, но това време не бе загубено напразно. Джо-Джим го пусна в библиотеката си. Такова количество книги Хю не бе виждал никога. Онези от тях, които той бе чел преди това, сега се изпълниха с нов смисъл и му дадоха други идеи.
Хю почти не напускаше библиотеката и жадно попиваше новите мисли, опиваше се от тях, преодоляваше ги и ги усвояваше. Забравяше да спи и да се храни и едва когато от глад го присвиеше стомахът, той се сещаше да се погрижи и за тялото си. Хапваше набързо и веднага отново се залавяше за книгите. Четеше, докато буквите не започнеха да се размиват пред очите му.