— Прав си, красиво е. Много приятна гледка — обади се и Джим.
Хю разбра, че дългоочакваният момент е настъпил. Той събра смелост и запита:
— А защо не довършим делото докрай?
Двете глави едновременно се извърнаха към него, като тялото леко се надигна, за да го видят по-добре.
— Какво дело?
— Полета. Защо не включим главния двигател и не поемем управлението? Нали някъде там — той говореше бързо, за да не го прекъснат, — трябва да има планети, подобни на Земята? Поне така са мислели прадедите ни. Длъжни сме да опитаме да ги намерим.
Джим го погледна и се разсмя, а Джо поклати глава.
— Хей, момченце — каза му той. — Да не си мръднал нещо? Дори и Бобо не би изтърсил подобна глупост. Няма да стане и точка. Забрави, че си питал.
— Защо?
— Защото не е по силите ни. За такова нещо е необходим специален екипаж, който да може да управлява Кораба.
— Да, но едва ли са нужни много хора. Не съм видял повече от десетина пулта за управление. Според мен дванайсет души спокойно ще могат да управляват Кораба. Ако, разбира се, имат вашите знания — добави той лукаво.
— Пипнаха ли те, Джо? — ухили се Джим. — Момъкът е прав.
Джо се направи, че не го чува.
— Надценяваш знанията и възможностите ни, Хю — каза той. — Допускам, че можем да се научим да управляваме Кораба, но какво ще правим после? Не знаем дори къде се намираме. Кораба се носи без определена посока един Джордан знае от колко поколения насам. Нямаме ни най-малка представа за неговия курс и скорост на движение.
— Но нали ти сам ми показа навигационните уреди? — държеше на своето Хю. — Уверен съм, че стига да искате, вие двамата можете да разберете как се борави с тях.
— О, да. Така е — съгласи се Джим.
— Не се хвали, Джим — сряза то Джо.
— Не се хваля — отвърна Джим. — Но мога да разбера начина на работа на всеки уред.
Джо само изсумтя презрително.
Първата малка победа. Те вече спореха един с друг, а Хю целеше точно това. Пък и по-несговорчивият от двамата вече беше на негова страна. Сега трябваше да укрепи победата…
— Зная откъде да намеря хора, стига да сте съгласни да ги обучите.
— Откъде? — недоверчиво запита Джим.
— Помните ли, че ви разказвах за младите учени?
— Аха, за онези кретени…
— Така е. Но пък и те не знаят това, което знаете вие. Иначе тези хора са съвсем здравомислещи, макар и по своему. Ако мога да се върна при тях и да им разкажа на какво сте ме научили, сигурен съм, че ще успея да събера достатъчно хора за обучение.
— Погледни ни внимателно, Хю — прекъсна го Джо. — Какво виждаш?
— Виждам Джо-Джим, какво друго?
— Виждаш мутант — поправи го Джо с глас, пълен със сарказъм. — Ние сме мутант. Ясно ли ти е? Твоите учени няма да дойдат при нас.
— Не е вярно — запротестира Хю. — Не съм казал да се обърнем към селяните. Те наистина нищо не разбират. Говоря за младите учени, които са най-разумни от всички там долу. Те ще разберат. От вас се иска само да им осигурите безопасно преминаване през района на мутантите. За вас това няма да е трудно — добави той, като инстинктивно премести същността на спора върху по-твърда почва.
— Така е — каза Джим.
— Престани да се обаждаш — каза Джо.
— Разбира се, разбира се — бързо се намеси Хю, защото усети, че настойчивостта му е разсърдила Джо сериозно. — Но ще е интересно да се опита…
С тези думи той се отдалечи и остави братята сами. Чуваше ги как оживено спорят, но се правеше, че разговорът им въобще не го интересува. Двойствеността винаги беше основен проблем на Джо-Джим. По-скоро група, отколкото отделен индивид, той с мъка преминаваше от думи към дела, тъй като всяко негово действие трябваше да е резултат от взето съвместно решение. Не мина много време и Джо повиши глас:
— Добре, добре. Прави каквото знаеш. Хю, ела тук!
Хю се оттласна от стената и с един скок се намери до Джо-Джим, като се хвана за облегалката на стола, за да спре полета си.
— Решихме да ти дадем шанс. Ще те пуснем да отидеш долу, за да се опиташ да намериш хора — каза му Джо. — Само че си глупак — добави той мрачно.
Бобо придружи Хю през опасните нива, обитавани от мутанти, и го остави в ненаселената погранична зона.
— Благодаря ти, Бобо — каза му Хю на прощаване. — Желая ти добра храна.
Дребосъкът се ухили, кимна и пое нагоре по стълбата, от която току-що бяха слезли. Хю се обърна й тръгна надолу с ръка върху ножа. Харесваше му да го усеща отново на колана си, макар и това да не беше собственият му нож. Него Бобо му го бе отнел още при залавянето, а след това го бе загубил някъде. Но и този, който Джо-Джим му беше дал, го биваше.