Срещата беше толкова мъчителна и за двамата, че не след дълго старецът се накани да си върви.
— Мога ли да ти помогна с нещо, синко? Добре ли те хранят?
— Напълно — излъга Хю.
— Да ти изпратя нещо?
— Не, благодаря. Всъщност не бихте ли могли да ми изпратите малко тютюн? Не съм дъвкал от дълго време.
— Добре. А не искаш ли да видиш някой от близките си?
— Може ли? Мислех, че свижданията са забранени.
— Забранени са, но бих могъл да уредя изключение. Само ми обещай, че няма да говориш на никого за ереста си.
Мозъкът на Хю бързо щракаше. Чичо му? Не, не става. С него винаги се бяха погаждали, но всъщност не се разбираха особено. Някой приятел? Той трудно се сприятеляваше, пък нали и с Ърц уж бяха приятели. После Хю си спомни за Алън Махони, приятеля от детските си години. Вярно, че след като се премести при Нелсън, той почти не го беше виждал, но все пак…
— Алън Махони още ли живее в нашето селище?
— Да.
— Бих се радвал да го видя, ако се съгласи да ме посети.
Алън бе нервен и неспокоен, но истински се зарадва да види Хю, макар и доста да се разстрои, като разбра, че той е осъден да се отправи на Полета. Хойланд го тупна по рамото.
— Юнак! Знаех, че ще дойдеш.
— Щях да дойда и по-рано, но в селището никой нищо не знаеше за тебе, дори и Свидетеля.
— Казвай сега как живееш. Ожени ли се?
— Не съм. Зарежи тия въпроси, а по-добре кажи в какво те обвиняват.
— Не мога, Алън. Обещал съм на лейтенант Нелсън да не говоря за това.
— Глупости. Става въпрос за живота ти, човече.
— Така е, братко.
— Някой да ти има зъб за нещо, Хю?
— Чак зъб едва ли, но старият ни приятел Морт Тайлър и пръста си не помръдна, за да ми помогне.
Алън подсвирна и бавно кимна:
— Сега разбирам.
— Какво разбираш? Да не би да знаеш нещо повече от мен?
— Може би. След изчезването ти, той се ожени за Едрис Бакстър.
— Хм… Това действително обяснява много неща — каза Хю и мълча известно време.
— Слушай, Хю — обади се Алън след малко. — Няма защо да седиш и да чакаш да те отведат в Конвертора. Особено щом е замесен и Морт Тайлър. Трябва някак си да те измъкнем оттук.
— Как?
— Не зная още. Може да нападнем мястото. Познавам няколко добри момчета, дето ги сърбят ръцете да си поиграят с ножовете.
— Да, но се боя, че тогава в Конвертора ще отидем заедно — аз, ти и твоите приятели. Няма да стане.
— Какво тогава, да ги оставим да те хвърлят в Конвертора ли?
Хю внимателно се взираше в Алън. Имаше ли право да иска от него подобна услуга? Накрая той се реши и го попита:
— Слушай, готов ли си на всичко, за да ми помогнеш да се измъкна?
— Нима се съмняваш? — обидено отвърна Алън.
— Добре тогава. Ще отидеш и ще намериш един дребосък на име Бобо. Сега ще ти обясня как да го откриеш…
Алън се катереше все по-нагоре и по-нагоре. Толкова далече не беше стигал дори и в юношеските си години, когато Хю непрекъснато го мъкнеше по опасни експедиции. А сега вече не беше дете, придвижваше се по-трудно, пък и не изпитваше никакво желание за подобни приключения. Към съвсем естествените му страхове от реалните опасности се добавяше и страхът, произтичащ от вековните предразсъдъци и насажданото невежество. Но въпреки това той продължаваше пътя си напред.
Бе броил внимателно палубите и смяташе, че е пристигнал на мястото, само че наоколо не се виждаше никой.
Бобо пръв го забеляза. Силният изстрел на прашката удари Алън право в стомаха и той едва успя да извика: „Бобо, Бобо!“ — и загуби съзнание.
Бобо се намъкна заднешком в стаята на Джо-Джим и хвърли товара си в краката на близнаците.
— Прясно месо! — гордо обясни той.
— Твое си е. Вземи си го — безразлично отвърна Джим. Дребосъкът замислено си чоплеше кривото ухо.
— Странно — каза той. — Знае името на Бобо.
Джо вдигна поглед от книгата, която четеше — „Избрани поеми“ на Браунинг — и каза:
— Чакай малко.
Хю благоразумно беше подготвил Алън за срещата му г с двуглавия мутант, така че, след като го свестиха, той бързо преодоля шока и разказа какво се е случило. Джо-Джим го изслуша мълчаливо и безстрастно. По-внимателно го слушаше Бобо, но той пък нищо не разбираше.
Когато Алън свърши, Джим кратко отбеляза:
— Ти беше прав, Джо. От него нищо не излезе — после се обърна към Алън и добави: — Оставаш на мястото на Хойланд. Играеш ли дама?
Алън слисано изгледа първо едната глава, а след това и другата:
— Нима няма да му помогнете? — запита той.
— Ние ли? Откъде-накъде? — изненада се Джо.
— Той разчита само на вас. Няма от кого друг да потърси помощ. Затова и дойдох тук, не разбирате ли?
— Дори и да искаме да му помогнем, не виждаш ли, че няма как, глупава главо такава! — изрева Джим. — Така ли е?…
— Има как. Отиваме долу, нападаме ги и освобождаваме Хю.
— А защо да си рискуваме кожата, за да спасяваме някакъв твой приятел?
— Какво, ще се бием ли? — наостри уши Бобо.
— Не, Бобо, няма. Просто си говорим — отвърна Джо.
— А-а… — разочаровано изсумтя Бобо и отново потъна в мълчание.
Алън го погледна и каза:
— Поне Бобо ми дайте…
— Не — отсече Джо. — И дума да не става.
Алън отчаяно седеше в ъгъла, обхванал коленете си с ръце. Поне да можеше да се измъкне оттук, а помощ щеше да се опита да намери, като се върне долу. Дребосъкът сякаш спеше, макар че при него човек не можеше да бъде сигурен. Ех, да щеше и Джо-Джим да заспи!
Но близнаците изобщо не мислеха да лягат. Джо се опитваше да се съсредоточи върху книгата си, но Джим от време на време го прекъсваше. Алън обаче не чуваше за какво си говореха.
Изведнъж Джо повиши глас:
— Това ли е твоята идея за „забавления“?
— Във всеки случай е по-добре от дама.
— Сигурен ли си? Ами ако някой те мушне с нож в окото, какво ще стане с мен тогава?
— Остаряваш, братко Джо. Кръвта ти съвсем се е разредила.
— Не съм по-стар от теб.
— Да, но на мен мислите ми са млади.
— Престани, че като те слушам, ми се повдига. Съгласен съм. Да бъде, както казваш, само не ме обвинявай после. Бобо!
Джуджето веднага скочи на крака:
— Слушам, шефе.
— Доведи Тумбестия, Дългоръкия и Прасето — заповяда Джо-Джим, отвори един шкаф и започна да вади ножове от стойката им.