— Ние ли? Откъде-накъде? — изненада се Джо.
— Той разчита само на вас. Няма от кого друг да потърси помощ. Затова и дойдох тук, не разбирате ли?
— Дори и да искаме да му помогнем, не виждаш ли, че няма как, глупава главо такава! — изрева Джим. — Така ли е?…
— Има как. Отиваме долу, нападаме ги и освобождаваме Хю.
— А защо да си рискуваме кожата, за да спасяваме някакъв твой приятел?
— Какво, ще се бием ли? — наостри уши Бобо.
— Не, Бобо, няма. Просто си говорим — отвърна Джо.
— А-а… — разочаровано изсумтя Бобо и отново потъна в мълчание.
Алън го погледна и каза:
— Поне Бобо ми дайте…
— Не — отсече Джо. — И дума да не става.
Алън отчаяно седеше в ъгъла, обхванал коленете си с ръце. Поне да можеше да се измъкне оттук, а помощ щеше да се опита да намери, като се върне долу. Дребосъкът сякаш спеше, макар че при него човек не можеше да бъде сигурен. Ех, да щеше и Джо-Джим да заспи!
Но близнаците изобщо не мислеха да лягат. Джо се опитваше да се съсредоточи върху книгата си, но Джим от време на време го прекъсваше. Алън обаче не чуваше за какво си говореха.
Изведнъж Джо повиши глас:
— Това ли е твоята идея за „забавления“?
— Във всеки случай е по-добре от дама.
— Сигурен ли си? Ами ако някой те мушне с нож в окото, какво ще стане с мен тогава?
— Остаряваш, братко Джо. Кръвта ти съвсем се е разредила.
— Не съм по-стар от теб.
— Да, но на мен мислите ми са млади.
— Престани, че като те слушам, ми се повдига. Съгласен съм. Да бъде, както казваш, само не ме обвинявай после. Бобо!
Джуджето веднага скочи на крака:
— Слушам, шефе.
— Доведи Тумбестия, Дългоръкия и Прасето — заповяда Джо-Джим, отвори един шкаф и започна да вади ножове от стойката им.
В коридора пред килията на Хю се чу някаква врява и той изтръпна. Вероятно идваха да го отведат в Конвертора, макар че едва ли щяха да го направят толкова шумно. Кой знае, може пък да нямаше връзка с него. А да не би…
Точно така! Вратата се отвори с трясък и вътре влетя Алън, който тикна в ръката на Хю връзка ножове и едновременно с това го изтика навън.
Стоящият в коридора Джо-Джим дори не забеляза Хю, защото в момента беше много зает — методично и спокойно той хвърляше ножове, сякаш се упражняваше в стаята си. Наблизо беше и Бобо. Усмивката му сякаш беше по-широка от обикновено, но това се дължеше на раната от нож на устата му, която обаче никак не пречеше на ефективността на прашката му. Хю разпозна още трима главорези от бандата на Джо-Джим — също мутанти, но без съществени деформации.
Върху пода се търкаляха много безжизнени фигури, на които той не обърна никакво внимание.
— По-бързо! — изкрещя Алън. — Всеки момент ще дойдат още.
Той хукна надясно по коридора и Джо-Джим го последва. Хю запрати наслука един нож по някаква сянка, която мерна бегло, но нямаше време да види дали е улучил или не. Бобо вървеше последен и прикриваше отстъплението им, защото хич не му се откъсваше от битката. Стигнаха до някакъв страничен коридор и Алън отново свърна вдясно.
— Нагоре по стълбата! — извика той.
Но на десетина метра от стълбата пред тях се захлопна херметическа врата, за чието съществуване Алън съвсем бе забравил. Бобо веднага се впи в нея, но само си счупи ноктите.
Зад тях се чуваха приближаващите се стъпки на преследвачите им.
— Втасахме я — тихо каза Джо. — Надявам се, Джим, че това забавление ти допада.
Иззад ъгъла се подаде главата на един от преследвачите. Хю веднага хвърли ножа по нея, но разстоянието беше голямо и ножът се удари в стоманената стена. Главата се скри. Дългоръкия не изпускаше коридора от погледа си и дебнеше с готова прашка.
Хю сграбчи рамото на Бобо.
— Виждаш ли онази светлина?
Бобо кимна. Хю му сочеше мястото, където горе над пресечката на коридорите се разклоняваха две осветителни тръби.
— Можеш ли да ги улучиш точно където се разклоняват?
Бобо внимателно прецени разстоянието. Не беше близо. Коридорът беше нисък, а и на това ниво силата на тежестта се различаваше доста от онази, с която беше свикнал. Той не отвърна нищо, но Хю чу свистенето на прашката и последвалия трясък. Коридорът потъна в мрак.
— След мен! — извика Хю и побягна назад по коридора. Като наближиха пресечката, той ги предупреди: — Не дишайте! Има газ.
От строшената тръба лениво изтичаха зеленикави кълба радиоактивни пари.
Хю тичаше и благодареше на съдбата, че навремето беше изучавал осветителната мрежа на кораба. Посоката също беше правилно избрана — целият коридор пред тях тъмнееше, защото с изстрела си Бобо бе успял да прекъсне захранването на осветлението му. Наоколо се чуваше тропотът на бягащи хора, но не се разбираше приятели ли са или врагове.