Вселената

— Ще остана за малко, чичо.

— Както искаш; Добра храна, Свидетелю.

— Добра храна, Едард Хойланд.

Когато чичо му се отдалечи на достатъчно разстояние, Хю каза:

— Донесъл съм ви подарък, Свидетелю.

— Дай да го видя.

Хю му подаде пакет тютюн.

— Да влезем — каза Свидетеля и нареди на ученика: — Донеси стол за кадета.

След като двамата се разположиха удобно, той се обърна към Хю:

— Хайде, разказвай сега какво правиш?

Хю започна разказа си, а старецът непрекъснатото прекъсваше за още подробности, свързани с последните му обиколки, като се оплакваше, че младежът не запомня добре всичко, което е видял.

— Вие, младите, нищо не умеете. Дори и тази въшка — и той кимна към ученика си. — И него за нищо не го бива, макар че е десет пъти по-способен от тебе. Не може да запомни и хиляда реда на ден, а се надява да заеме мястото ми, когато умра. Навремето аз с хиляда реда се приспивах и ми бяха малко. Едни дърдорковци сте вие, нищо повече.

Хю мълчеше и търпеливо чакаше стареца да се наговори. Така и стана. След малко той свърши и му каза:

— Имаш някакви въпроси, така ли, момчето ми?

— Нещо такова, Свидетелю.

— Хайде тогава. Изплюй камъчето.

— Изкачвал ли сте се някога до пълна безтегловност?

— Кой, аз ли? Не, разбира се. През цялото време се учех за Свидетел. Трябваше да наизустявам написаното от предишните Свидетели и нямах никакво време за детински развлечения.

— Може би вие ще ми кажете какво има там.

— Това е съвсем друга работа. Вярно е, че аз нивга не съм се качвал чак дотам, но съм слушал разказите на толкова много хора, които са се изкачвали. Ти никога няма да видиш толкова в живота си. Стар човек съм. Познавах дядо ти и прадядо ти. Какво точно те интересува?

— Ами-и… Как да кажа… — Как да попита? Нима е възможно да изрази с думи болката в гърдите си? Но трябва… — Каква е целта на всичко това, Свидетелю? Защо са всички тези нива над нас?

— Какво? Джордан да те поживи, синко, но аз съм Свидетел, а не учен.

— Мислех, че може би знаете… Извинете…

— И аз наистина зная. Нужни са ти първите строфи от „Книга на началото“. Те съдържат отговорите на всички въпроси, стига човек да е достатъчно мъдър, за да ги види. Ей сега ще ти ги кажа. Или не — по-добре ученикът ми да покаже какво е научил. Ей, ти! Започвай „Книга на началото“ и внимавай с ритъма.

Ученикът облиза устни и започна:

В началото бе Джордан, бе самота и нощ
без лъч от светлина, без форми и без хора.
Но някакво очакване изпълни го със мощ
и се превърна в План за форма на простора.
Замахна Той с ръка и сътвори за миг
един огромен Кораб от този мрак без мислещ
изваян от нива, единствен и велик,
богат на топлина и светлина лъчиста.
Хранилища и стълби грижливо нареди,
изпълни ги със въздух и тежест, и опора,
но тук му беше сякаш по-пусто от преди,
когато има всичко, обаче няма хора.
Тогава се замисли и сътвори човек,
но див и безпросветен той осквернил би всичко.
И даде му Закона, който век след век
да спазва, да предава и защитава лично,
да знае свойто място в свещения му План,
но крайната му цел да бъде вечна тайна.
Формира Екипаж, постави Капитан
над тоя траен Свят от същества нетрайни.
Бе Джордан непорочен и беше Златен век!
Но злото изпълзя от свойта тъмна доба
и грехове пося в безумния човек.
Хъф първи съгреши от алчност и от злоба.
И почна се метеж. Проклет да бъде Хъф!
Той първи оскверни и наруши Закона.
Той пръв уби човек! Проля невинна кръв
и Капитана бе погубен от…

Момчето се запъна и старецът го зашлеви.

— Хайде пак!

— Отначало ли?

— Не. Оттам, докъдето беше стигнал.

И момчето продължи да рецитира монотонно строфа след строфа свещения текст, в който се разказваше древната история за греха, метежа и смутните времена. Как, в крайна сметка, победила мъдростта и телата на водачите на метежа били хвърлени в Конвертора, но някои от бунтовниците успели да избегнат Полета и положили началото на племето на мутантите. Как след молитви и жертвоприношения бил избран нов Капитан.

Хю се размърда неспокойно. Без съмнение в Свещените строфи се съдържаха отговорите на всичките му въпроси — нали затова бяха свещени, — но очевидно той не беше достатъчно умен, за да ги разбере. Защо? В какво изобщо се състои смисълът на живота? Нима единствено в това да ядеш, да спиш и в крайна сметка — да се отправиш на далечния Полет? Нали Джордан е искал да бъде разбран? Защо тогава го боли сърцето? Това беше някакъв неутолим глад, който си оставаше и след обилна храна.