Хойланд се замисли над думите на Джо и след малко каза:
— Ти май ми се присмиваш. Това, за което говориш, не е възможно от физическа гледна точка. Как може Кораба да се придвижва в пространството, когато той самият е това пространство? Той не може да лети наникъде, просто защото е навсякъде. Можем да се придвижваме само вътре в Кораба, а що се отнася до Полета, в това понятие ние влагаме и чисто духовно съдържание.
Тук Джо извика на помощ името на Джордан.
— Чуй ме — каза той, — и си го набий най-сетне в дебелата глава. Опитай да си представиш пространство, което е много по-голямо от нашия Кораб. И че Кораба ни се движи в него.
Хю наистина се опита да си представи подобна картина, но накрая поклати глава:
— Безсмислено е — каза той. — Няма нищо по-голямо от Кораба. Та нали Кораба — това всъщност е вселената.
— Хъф в ада да те прибере дано! Имам предвид извън Кораба — не разбираш ли? Представи си пространството извън Кораба. Мислено слез до последното ниво и мини от другата страна.
— Но нали под последното ниво няма нищо? Затова е и последно.
— Добре. Представи си сега, че имащ нож и пробиваш дупка в пода на последното ниво. Какво ще стане тогава?
— Как какво? Ще счупя ножа, разбира се. Подът е много твърд.
— Представи си, че подът е мек и че си успял да пробиеш дупка в него. Какво ще откриеш отдолу? Помисли добре.
Хю затвори очи и опита да си представи как пробива дупка в мекия като сирене под. В съзнанието му започна да се оформя някаква неясна картина, която полека-лека изместваше обичайните представи и разтърсваше душата му. Той пропадаше в дупката все по-надолу и по-надолу и под него нямаше никакви нива, а само някаква безкрайна пустош. Уплашен, той бързо отвори очи и извика:
— Не, не вярвам! Това е ужасно!
Джо-Джим се изправи.
— Ще те накарам да повярваш — мрачно каза той. — Дори и ако трябва да ти извия врата. — После отиде до вратата и извика: — Бобо, хей, Бобо!
Джим сънено изправи глава:
— Какво има? Какво се е случило?
— Ще отведем Хю при безтегловността.
— Защо?
— За да набием малко ум в тъпата му глава.
— Нека идем някой друг път, а не сега.
— Не. Тръгваме веднага.
— Добре, добре. Само престани да се тресеш. Буден съм вече.
Умствените способности на Джо-Джим Грегъри бяха също толкова уникални, колкото и физическият му облик. При други обстоятелства той неминуемо щеше да е изявен лидер, но сега се задоволяваше само с това да кара мутантите да му служат и да ги държи в подчинение. Ако се стремеше към властта, сигурно не би му струвало нищо да организира всички мутанти и да покори Екипажа на Кораба. Но Джо-Джим не страдаше от властолюбив. Той беше роден интелектуалец и предпочиташе да наблюдава отстрани. Най-много го интересуваше „как“ и „защо“, а всичките му действия се свеждаха до това да си създаде уютна и удобна обстановка, способстваща размишленията му.
Ако се беше родил като двама обикновени близнаци в редовете на Екипажа, те навярно щяха да станат учени. Само че сега Джо-Джим силно страдаше от липсата на достоен партньор за интелектуални упражнения и, доколкото можеше, се утешаваше с четене на книги. Правеше това вече три поколения и беше прочел и препрочел всичко, което неговите мутанти бяха успели да откраднат.
Прочетеното винаги се обсъждаше живо от двете половини на двойната му личност. В процеса на обсъждането Джо и Джим бяха успели да изработят една доста разумна и логична концепция за същността на физическия свят и неговото историческо развитие. Само едно нещо им се бе изплъзнало — понятието за художествена литература. Те разглеждаха романите, с които беше снабдена експедицията на Фондацията „Джордан“, по същия начин, по който се отнасяха със справочната и научната литература. На тази основа възгледите им се разминаваха сериозно. Според Джим най-великият човек на всички времена беше Алън Куотърмейн, а Джо мислеше същото за Джон Хенри.
И двамата страстно обичаха поезията и знаеха наизуст цели страници от Киплинг. Почти толкова обичаха и Ризлинг, „слепия певец на космическите пътища“.
Влезе Бобо и Джо-Джим му посочи Хю.
— Сега той ще излезе оттук — каза Джо.
Бобо радостно започна да си глади корема и лигите му потекоха.
— Престани да ме занимаваш с глада си! — кресна му Джо и го удари с юмрук по темето. — Няма да го ядеш! Ти и той ставате кръвни братя. Разбра ли?
— Да не го ям?
— Точно така. Ще се биеш за него и той ще се бие за тебе.
— Добре — дребосъкът вдигна рамене и се подчини на съдбата си. — Кръвни братя. Бобо разбира.