— Да тръгваме тогава. Отиваме там, където всичко лети. Тръгвай пръв да разузнаеш пътя.
Те започнаха да се изкачват в колона по един, като най-отпред вървеше Бобо, който внимателно оглеждаше пътя. Следваше го Хойланд, а последен се движеше Джо-Джим. Джо гледаше напред, а Джим — назад.
Колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-леки ставаха. Най-после стигнаха до едно ниво, отвъд което пътят свършваше и нямаше повече люкове. Палубата се извиваше, създавайки впечатлението, че пространството има форма на гигантски цилиндър. Отгоре й имаше метално разширение със същата извита форма, от което не можеше да се види нейният край.
Нямаше никакви преградни и носещи стени. Вместо тях наоколо се виждаха огромни подпорни колони, които бяха толкова много, че се получаваше илюзията за абсолютна здравина и нерушимост.
Силата на тежестта почти не се усещаше. Ако човек стоеше неподвижно, тялото му неминуемо щеше едва-едва да се устреми надолу към „пода“, макар че тук думи като „долу“ и „горе“ почти напълно губеха значението си. Липсата на тегло не се понрави на Хю, защото го караше да се задушава, но Бобо открито се наслаждаваше на безтегловността и се носеше насам-натам подобно на някаква чудата риба. Личеше си, че и друг път е идвал тук.
Джо-Джим показа, че трябва да се движат успоредно на общата ос на външния и вътрешния цилиндър по нещо като коридор, образуван от подпорните колони. В коридора имаше и перила, с чиято помощ Джо-Джим се придвижваше като паяк, следващ паяжината си. Правеше го доста бързо и сръчно и Хю едвам го догонваше. Постепенно обаче и той се научи да се оттласква и да прелита по няколко метра, след което отново се оттласкваше от колоните или от пода. Заниманието така го погълна, че му беше трудно да каже колко време се движиха така. Вероятно бяха изминали няколко мили.
Спряха едва когато на пътя им се изпречи стена. Джо-Джим тръгна надясно, като внимателно я опипваше с ръка. Най-после той намери онова, което търсеше — врата с големината на човешки ръст, която едва-едва изпъкваше на фона на стената. При по-внимателно вглеждане на повърхността й се забелязваше сложна геометрична плетеница. Известно време Джо-Джим бавно я проучва, а после почеса дясната си глава. След това двете глави започнаха тихо да си шепнат нещо. Джо-Джим нерешително протегна ръка.
— Не, не така — обади се Джим.
Джо-Джим отново започна да разглежда вратата.
— А как? — запита Джо.
Двамата пак си зашепнаха и накрая Джо кимна, а Джо-Джим протегна ръка и проследи с пръст геометричните фигури на вратата, но без да ги докосва. Очевидно го правеше в строго определен ред.
После отстъпи, облегна се на съседната стена и зачака. След малко се чу тихото свистене на въздуха, преминаващ през пролуката. Вратата помръдна и се пооткрехна навън, но не много. Джо-Джим изглеждаше озадачен. Пъхна внимателно ръце в процепа и дръпна, но вратата не помръдна повече.
— Бобо, отвори я! — викна Джо.
Смръщил чело, Бобо първо огледа ситуацията, после се хвана за вратата и запъна крака в стената. Тялото му се изви и той дръпна с всичка сила. От напъна жилите на врата му изскочиха, а от лицето му закапа пот и той задържа дъх. Хю почти чуваше пукането на ставите на дребосъка. Беше толкова глупав, че дори не му хрумваше да спре за малко и сигурно щеше да умре от задушаване.
Само че вратата внезапно изскърца и се отвори. От рязкото движение Бобо я изпусна, а краката му като пружина го отхвърлиха от стената и той полетя с разперени ръце по коридора, полагайки отчаяни опити да се хване за нещо. След малко той се върна, като масажираше ударения си глезен.
Пръв прекрачи прага Джо-Джим, следван от Хю.
— Къде се намираме? — запита Хю, чието любопитство го накара да забрави, че е слуга.
— В командната зала — отвърна Джо.
Командната зала! Най-свещеното и най-забраненото помещение на Кораба. Толкова тайно, че самото му разположение беше отдавна забравено. За старите учени командната зала представляваше или източник на догматична вяра, или предмет на най-различни мистични интерпретации, докато младите изобщо не вярваха в нейното съществуване.
Хю се смяташе за умен и образован човек, но тези думи го накараха да изпита благоговеен трепет. Командната зала! Говореха, че я обитава духът на самия Джордан.
Той изведнъж спря.
Джо-Джим също спря и Джо се обърна назад.
— Какво стоиш като стълб? Хайде, влизай!
— Аз… ъ-ъ-ъ… такова…
— Казвай какво има?
— Но… нали тук живее духът на Джордан?
— Я стига глупости! — възкликна ядосано Джо. — А пък говореше, че вие младите не вярвате в Джордан?