Хари Стоянов
Вселенно безброй азове
Срещи с Юрай Ацей
Дали ще ми повярвате — не ме интересува. Дали е истина — не е важно. Единственото, което има значение сега — и за мен, и за вас всички — е това, което ще напиша.
Не се мина много време от мига на тази случка. Реших да си мълча. Знаете ли защо? Просто исках да му присвоя името и да казвам след това — ето, аз съм Юрай Ацей. Но поразмислих. Скоро не бях виждал онзи слънчев бряг от сънищата си. И изведнъж едно слънчево чувство ме обзе от тази сутрин. Не е задължително да виждам съня си. Мога само да го чувствам, когато съм буден, с отворени очи. И точно тази сутрин си спомних за Юрай Ацей. Кой е той ли? И аз се питам от много време. Но знам едно. Той не обичаше военните. А за войните — да не говорим. Това не е само мое предположение. Тогава го почувствах от съня си. Корабът не знам дали беше военен, но носеше неговото име. Видях го ясно и плавно. Постепенно надписът мина пред очите ми. Само второто име съм забравил. Мисля, че беше Бартоломей. Но това абсолютно няма значение. Сигурен съм само, че започваше с „Б“. Както и да е!
Сънят ми беше от бъдещето. Може би, от не много далечното. И знаете ли какво би означавало това? Много просто — Юрай Ацей сигурно е наш съвременник. Ако някой си мисли обратното, то трябва най-убедително да ми го докаже. Но тъй като никой няма възможност да спори с мен, докато пиша, аз налагам своето мнение. После, и да се опитва някой да спори с мен по този въпрос, ще бъде късно.
Важното е, че Юрай Ацей ще съществува, нали? Ей богу, ще съществува, пък ако ще и каквото ще да става!
Така! Вече оправданието го измислих. Какво оправдание ли, ще запитате. Ами, такова, че измислих този герой просто така. Да ви кажа, мислех, евентуално, да кръстя сина си, ако ми се роди такъв, с това име. Но майка му (да предположим, че ще се роди син, макар че по’ ми се иска да е дъщеря, а пък ако са близнаци!…), да, майка му, не иска и да чува за такова име. „От сънища име ще му слагаш! Я не се излагай!“
И за да не се излагам, реших да пробутам името на Юрай Ацей в една книга. Ама каква книга? Още не знам напълно. Ако излезе нещо, може тогава да ме поздравите, пък ако не — има кой да ме плюе. По този въпрос сме единодушни, нали? Е, как?! Сега аз съм господар на положението, тъй като съм се изолирал от външния свят в тази бърлога с мръсни стъкла, пия си кафето и си мисля, че съм кой знае какво. Фантасмагории!
Но Юрай се различава от мен. Трябва да го знаете. Хич не му е до сънища. Пък ако сънува нещо, не му вярва, ако ще и каквото ще да става.
И, значи, ще започнем. Имам слабост към пролетта, към морето, към слънцето, та затова Юрай ще се роди точно там, където има и трите неща. В един хубав град, защото това не е без значение. Представете си разцъфтели дървета в крайморски паркове. Все някой от вас е ходил край морето, а още повече, голяма част от вас живее там. Запомнете само че това море е малко по’ в умерения климат, макар че е и малко така — на юг. Въобще, разбирате какво искам да кажа. Преследвам си пролетта, слънцето и морето, и толкова. Вече намекнах за безсилието ви да ме накарате да пиша нещо друго, когато съм се затворил между тези четири доста опушени стени. В град без море и почти без слънце. Вече разбрахте, нали? С вас винаги ще се разбирам, поне докато пиша. Рядко ми идва вдъхновението, затова трябва да се възползвам. Нали знаете. Все нещо трябва да ме подтикне към писането. Не знам дали е точно Юрай или са другите три неща, за които ви споменах.
Пролетта е слънчева, топла, мирише на море и хиляди, може би милиони, цветове. Така ми харесва. Дори ми е страшно хубаво. Поне по това си приличаме с Юрай. Но в този момент той дали има възможност да се наслаждава на всичко това? Едва ли.
Юрай обича не само пролетта, слънцето, морето, но и много други неща, без които човек не струва нищо. А в града на Юрай в този момент хората не струват нищо. Не за друго, а защото войната ги е обезценила до тази степен.
Но Юрай не отсега е започнал да мрази военните. Още от детството си. А сега е на двайсет и четири. Бил е войник, нали? Вече се досещате.
Изведнъж тази няма картина, която гледахме досега, се озвучава. От птичите хорове? О, не! Защо трябва да бъдем толкова наивни! Разбира се, от време на време се чува някой крясък на чайка или писък на рибарка, може и да се долови цвъркота на птичките, но ако напрегнеш вниманието си или ако се абстрахираш от този ужасен шум, който ти се набива в ушите.
Може би започвате да се досещате какъв е този шум. Няма повече да ви тормозя. По улиците гърмяха траковете на вериги, машините ревяха задъхано и ауспусите бълваха отровната смрад, позната на всички ни. Жалко за пролетните аромати! И за много други неща, разбира се.