Петнистите танкове се нижеха в колона като гигантска отвратителна боа. По улиците, които можеха да бъдат огласяни от щастливите гласове на летовници и гости! По улиците, където пияната от слънцето пъстра тълпа можеше само да радва очите на всекиго. И моите, и вашите, и на Юрай, и на хилядите и хиляди негови съграждани.
Градът се тресеше от машините и всеки потръпваше, затворен в дома си.
Пролет, слънце, море и предчувствие за толкова щастие. И изведнъж…
Трябва да съм страшно безчувствен, за да не усетя тръпките на блаженството, което може да ме очаква. Не си мислете, че Юрай, макар и доста различен от мен, не е потръпвал от тези чудесни неща. А след това? Всяка злоба би била безсилна…
Юрай като всички младежи изпитваше доста контрастни чувства. Особено в такъв момент, когато трудно би се овладял един обикновен човек. Не знам какво бихте изпитали вие, когато след щастливия си сън видите куполи на вражески танкове, които са господари в красивия ви град. Аз: трябва да се замисля, да се поставя в такава ситуация, да се вживея. А за Юрай — няма проблеми. Той е различен от мен, пък и от вас, но въпреки всичко е човек, и то честен, най-вече — не обича военните. Пък и в жилите му тече южна, гореща кръв. И в моите — също, но и доста северна. Така че, ето защо Юрай няма да обмисля много, няма да чака да се вживее в ситуацията, за да му дойде вдъхновението за борба. За него е смешно едно такова мъдруване. Врагът си е враг — и толкова. Достатъчно е, че скверни с танковете си някогашните щастливи места…
Мисля, че няма нужда да ви казвам, че Юрай не е сам. Колко много има като него! Дори само в този град.
Дали ще се организират? — се питате. Трябва, защото това е логично, доказано от историята. Танковете са бронирани, но вие добре знаете кой е по-силен от тях.
Юрай се реши, може би веднага. Какво струваха за него сега тази пролет, това слънце, прозиращо през дима от вражите ауспуси, това море, покрито с вражески катери? Дори и да не си отговорите на този въпрос, само си помислете какво биха означавали стиснатите му пестници, изпъкналите мускули на челюстите му, капчиците пот по челото му, нескритата омраза в открития му поглед?
Как щяха да се развият събитията нататък? Как щяха да живеят всички негови близки, всички негови съграждани, всички негови сънародници, самият той сред тях?
И така Юрай стана герой на тази книга. И щеше ли да стане, ако не съществуваше една чудесна пролет с топло слънце и море, с благоуханни цветове в крайморските паркове на чудесен град. И навсякъде — свободни и щастливи хора. А изведнъж — всичко това помрачено с лека ръка от бездушните рицари на отживялото. Какво ги интересува тях човешкото щастие? Вие ще се убедите от това, което ще напиша, но знаете ли? Страх ме е да не се срещнете с тях наистина. Започвам да разбирам Юрай. Не било толкова трудно. Всичките ми кошмарни сънища са свързани с нещо военно. Не мога да си спомня точно какво, но има нещо. А Юрай се е сблъскал наяве с омразната му военщина.
И най-после, да започнем, защото вече ми омръзна, знам си. Чакахте, чакахте, а аз си пиша ли пиша — и нищо съществено. Сега вече край. На разтягането, разбира се.
Юрай обичаше Сритя. Без това не може, няма как. Ще видите. В деня, по-скоро, тази сутрин, когато петнистите брони се нижеха под балкона на Юрай, всичките му колеги (той беше студент, забравих да спомена), бяха в същото положение. Усещаха вибрациите и не знаеха какво точно да правят. Улиците бяха блокирани от петнистите халати и лъскавите сивкаво-виолетови дула на автоматите заплашително въдворяваха ред. Никой от съгражданите на Юрай не смееше дори прозореца си да отвори. Завесите също стояха спуснати. Представяте си, нали? И как от време на време се появяваше някоя малка пролука между две завеси? Наясно сме.
Високите сгради имаха предимство. Юрай живееше точно в такава, на главния булевард, с изглед, и то какъв! към залива. От балкона Юрай наблюдаваше необезпокоявано. Но само външно. Защото, стана ви вече ясно, че той не можеше да бъде спокоен при вида на всичко гореописано.
Няколко дни никой от съгражданите му нямаше да се появи по улиците. Шокът беше доста силен. Но Юрай през това време успя да свърши доста работа. Първо, трябваше да се види със Сритя. Тя живееше, все пак, малко далечко от тях, та затова Юрай трябваше да се промъква през какви ли не препятствия. И това може би реши съдбата му. Защо ли? Ех, много сте припрени! Не, не че ме безпокоите, но просто го предчувствам, това ваше нетърпение, по-скоро нетърпеливост. Искате да разберете какво ще стане и то, разбира се, с Юрай.
Той нямаше да успее да стигне до Сритя. Ще го заловят ли? О-о! Вие съвсем го подценявате. По-скоро мен. Няма да го заловят, но ще му попречат да види любимата си. Поне засега. Но, по-важното е, че той успя да стигне до дома на свой колега и приятел. Отначало не искаха да му отворят. Както и да е! Все пак Юрай влезе. Янеш, приятелят му, беше объркан. Та всеки на негово място би се объркал при такава ситуация. Разбира се, не от идването на Юрай. Вие знаете от какво, нали? Дълго разговаряха двамата приятели. Пускаха от време на време радиото, но радиостанцията беше замлъкнала.