И Юрай беше сред тях!
До него можехме да видим Янеш, Филип, Иво и още доста техни колеги с леки картечници в ръце.
— Ще трябва да излезем — това беше гласът на Юрай. Доста променен, но неговият. Някак неестествен, но все пак, неговият. — Ще хвърлим гранатите от тази страна, а ще излезем с картечен огън от другата. Там няма танкове, а окопи. Затова е по-трудно, но те няма да очакват. Тръгваме.
Безумство, да, но в името на нещо, наречено с една свята дума.
Пробивът на Юрай успя и неговите смелчаци вече се сражаваха по улиците. Трябваше да излязат от града и то посред бял ден, невиждано!
Врагът не успя да им попречи, защото нямаше време да реагира.
А в гористото плато над града храбреците намериха временно убежище.
Как мислите? На сигурно място ли бяха тези младежи? И да, и не. Ако не съществуваше подлост и предателство, техният чудесен град и прекрасната им земя нямаше толкова лесно да попаднат в ръцете на петнистите халати. И какво вършеше боготворената им валута!
И така, след няколко дена се състоя кратко сражение, в което Юрай и приятелите му хвърлиха всички сили. Боят беше страшен. Купчинките с гилзи бързо растяха, докато картечниците млъкваха една по една. Патроните свършваха! Останаха им гранати, но стигнаха за два неуспешни опита за пробив. Юрай остана обезоръжен. Само тежките приклади на картечниците и ножовете! Нищо друго. Всички бяха единодушни…
На следващия ден градският стадион беше претъпкан. Но не от зрители… По трибуните имаше картечни гнезда, около него застрашително стърчаха картечниците на петнистите бронетранспортьори.
Оттук щеше да започне легендата за Юрай Ацей.
Полковник Вромел, началник на местния окупационен гарнизон. Ето го. С тъмни очила и вид на Пиночет. До него е капитан Орекс, със зализан наляво перчем. И свитата им от няколко по-нисши чинове — офицери и сержанти. Всички с петнисти униформи.
— Господин полковник, крият водача си — гласът на Орекс се чу рязко. Беше бодър, но и мазен. Специално аз не обичам такива гласове. Те са присъщи не само на офицери, но в този случай капитанът имаше точно такъв глас.
— Намерете го! — безцеремонно, почти безразлично отговори Вромел. Очите му не се виждаха зад тъмните очила. — Действайте! Защо не сте започнали?
— Има журналисти.
— Разкарайте ги.
— На съюзниците са.
— Не ме интересува! Знаете, че трябва да сме безкомпромисни.
— Тъй вярно!
— Тогава, действайте!
Каквото и въображение да имахте, не можехте да си представите как щяхте да „действат“ петнистите халати. Групата офицери и сержанти от щаба стоеше на главната трибуна. Капитан Орекс се обърна към един сержант за свръзка и му заповяда нещо. След малко бяха донесени два мегафона. Изведнъж се оказа, че сред униформените има и един цивилен. Той пое подадения му мегафон и излезе напред. Застана до капитана, който започна да говори към пленниците на стадиона. Цивилният, естествено, беше преводач. За валутата, която боготвореше. Ако в този момент имах възможност, бих му отрязал езика, честна дума! И макар че всичко зависи от мен в тази книга, аз не мога да противореча на логиката.
Капитанът, чрез цивилния, каза:
— На всеки, който откаже да съобщи името и фамилията на водача ви, ще бъдат отрязвани ръцете до китките. Избирайте!
В същия момент в стадиона се вмъкнаха няколко бронетранспортьора, от които наскачаха петнисти халати. Орекс не блъфираше.
Някой от пленниците се провикна доста силно, за да го чуе преводачът, към когото беше адресирана репликата:
— Томаже, а на теб — езикът предателски!
Ето, че не само аз мислех така!
Халатите се нахвърлиха върху пленниците, но Орекс изкрещя по мегафона:
— По един! Само по един!
Халатите се отдръпнаха.
Юрай каза на Янеш:
— Ще се предам!
— Не бива.
— Това е глупаво. Не мисля, че блъфират.
Наистина. Първият беше осакатен. Без много церемонии. Само веднъж го попитаха. Младежът, обезумял от болка, се нахвърли върху петнистите и беше застрелян. Тогава пленниците се нахвърлиха върху палачите си. Щеше да се мре. Така и така. Кой да му мисли!
Картечарите от трибуните не посмяха да стрелят. Долу имаше от техните. Но Вромел и Орекс не бяха на това мнение. Те закрещяха:
— Огън!
Заповед. Трябваше да се изпълни.