— Но ти каза, че не е съвсем сигурно.
— Да. Не съм сигурен и дали гадовете не искаха нарочно да направят онази подлост. Но както и да е. Томаж беше застрелян веднага, щом момчетата пипнаха автоматите.
— А лесно ли се предадоха халатите?
— Да, учудващо бързо. Струва ми се, че не им се воюваше.
— Редовна войска ли бяха?
— Да, наборна. Имаше и жени.
— Това не го знаех.
— Но именно това беше главната причина. Петнистите оставиха по-неподготвените си халати там, където имаше само почти неорганизирана съпротива. Както знаеш ние не бяхме много силни…
Разговорът ни продължи до късно. Много неща си казахме, но вие ще запитате най-главното: а какво стана със Сритя?
Е, не ми беше удобно да го разпитвам точно за това.
Сега се сетих. Да. Ако го бях измислил по-рано, Юрай нямаше да бъде точно такъв. Щеше да има може би по-различни черти. Някои от вас няма да го харесат както е описан. Но аз не мога да угодя на всички по равно. Това значи да лавирам между читателите като услужлив келнер. И така, вие разбрахте какво представлява Юрай.
Но не съвсем.
Защото не съм свършил разказа си за него.
Защото не е свършила онази фантастично-реална пролет, в която щяха да се срещнат Юрай и Сритя.
А срещата нямаше да стане толкова лесно.
Кога научих за това ли?
Знам, това е вашият неизменен въпрос.
Отдавна си мисля пред какво говоря. Дали изнасям лекция в Университета? О, не! Как можах да си го помисля! Или пък това е сказка в читалището? Глупости! Аз съвсем съм загубил ориентировка. Но това е, защото пак видях някакъв странен сън. Пътувах с нещо по железопътни релси и това нещо трябваше да се задвижва с педали. Насмалко, след един тунел, едва не сгазих една своя колежка, а накрая стигнах до аерогарата. Няма значение коя, в кой град. И аз не знам. Там чаках дълго автобуса за града; той все не идваше и точно когато отидох да попитам колко ще ми струва преспиването в хотела, автобусът дошъл и заминал.
Този сън ми напомни за многото перипетии, когато отивах втория път при Юрай. Извинявайте, че се увлякох пак. Някой от вас ще захвърли книгата и отегчено ще запуфти: „Глупост! Как са могли да ги отпечатат!“ Или нещо подобно. Както и да е.
Вече се досетихте, че съм бил и втори път при Юрай. Да, бях. И ви разказах перипетиите си или приключенията си, или каквото искате там (стига само да не сте доволни от израза, сменяйте го!). Всичко беше точно отразено в съня. Макар че не беше съвсем тъй.
Първо трябваше да ми излезе задграничния паспорт. Сума ти и чакане! След това — името ми беше грешно — написали Юрай Ацей, вместо моето. Мислели, че той отивал при мен или нещо подобно. Накрая всичко беше наред.
На летището ме върнаха да обръсна брадата си. На снимката бях без брада.
След това самолетът не излетя дванайсет часа.
Някъде имало мъгла.
Когато на следващата сутрин ни качиха, се наложи да ни свалят пак.
Това се повтори няколко пъти.
Когато излетяхме — не повярвах. А когато чуя да бучи самолет — все се сещам за Юрай.
Беше пак пролет. Чудно. Нали? Е, за мен пък не е. Аз си държа на пролетта, рискувайки да ви омръзне на вас.
Но в този случай беше съвпадение. Ако не ми бяха забавили паспорта, щях да бъда при Юрай през есента. Това е. Както и да е…
Слизайки от самолета, вдишах дълбоко морския въздух, примесен с милиони аромати. Чайки и лястовици ни поздравяваха. Едните висейки, а другите — стрелкайки се във въздуха.
Всичко ми беше до болка познато. Макар че бях за втори път тук.
Някой ме сръга в ребрата отзад. Бях застанал по средата на стълбичката и не мърдах. Бързо скочих долу пред чакащия ни автобус. След това се озовахме в чакалнята. Нямах багаж, освен ръчния, и затова веднага отидох на спирката. За разлика от съня, не чаках дълго и скоро бях в прекрасния град на Юрай.
Този момент ви е вече познат. По-скоро, описанието на всичко наоколо. Нали?
С вас добре ще се разбираме и занапред. Знам си аз!
И така, тръгнах през града по цъфналите улици. Кестени, липи, японски вишни… Знаете. Целта ми беше домът на Юрай.
Когато вече бях пред вратата, отвътре се чуваше невъобразим шум.
Не е нужно да се казва за децата. Подразбира се.
Сритя ми отвори. Ето, срещнахме се най-после с нея!
Радостен съм не само заради себе си, а и заради вас. Сприятелихме се някак неусетно, та всеки проблясък в тази книга ме радва ужасно, заради вас. А зная, че най-много ви интересува Сритя. Не за друго, а защото тя много ще ви помогне да разберете кой всъщност, какъв всъщност е Юрай.
Дали е така? Ще видим. Не е толкова трудно.
Когато човек е влюбен, не вижда в партньора си много слабости, недостатъци или каквото щете там. Вече ви предоставих възможността да се отървавате от ненравещи ви се изрази. Мисля, че книгите ако се пишат така че всеки читател да може да заменя лошите според него изрази с други по’ на място, пак според него, ще се избегнат много недоразумения От всякакъв характер. Разбира се, критиците пък ще бъдат още по-съкрушително безкомпромисни, но тогава читателите ще могат да заменят и изразите в техните трудове. Представяте ли си какво ще стане?