— Те и тримата са загинали. Не знам подробности. Юрай не обича да говори за това. Мъчно му е. Съжаляваше, няколко пъти ми го е казвал, че не е бил до тях, за да загинат заедно.
— И нищо повече не знаеш?
— Не. Хората обвиняват Юрай.
— Не знаех!
— Първо го боготворяха, а след това почнаха да го клеветят. Не знам защо.
— Все пак, кажи ми нещо за това.
— Не, не мога.
— А къде работи Юрай?
— Стана учител. Нямаше друга възможност.
— А ти?
— В отпуска съм. Гледам децата.
— И как живеете?
— Справяме се някак.
— Значи, не всичко е наред.
— Напротив. Мисля, че се справяме.
Не усетих кога се мина доста време. Трябваше да си тръгвам. Юрай се беше забавил. Нещо служебно. На другия ден си уговорих среща с него — чрез Сритя.
Когато излязох на улицата, топлопрохладната пролетна нощ ме опомни. Преди не очаквах, че толкова малки неща, неопределени още от мен, се надпреварваха в мозъка ми. Нещо като малки бесове. И всяко теглеше към себе си. Дали сте почувствали такова многоделение в самите себе си? Многоумене бих го нарекъл още. Да, всеки от тези малки бесове беше всъщност един малък ум, може би едно малко самостоятелно съзнание, отделна личност. Значи, всеки човек, щом е личност, изградена от миниличности, то обществото е макроличност. Какво имам пред вид? Ще ме разберете. Както всяко общество се разкъсва от стотици, хиляди или колкото щете там противоречия, така и една личност (ако наистина е такава) се разкъсва от може би същия брой противоречия. И носители и техни причинители са именно тези миниличности.
И изведнъж ми хрумна — нали имам малко филологически начин на разсъждаване — ще субстантивирам личното местоимение аз: ще го включа към съществителните в мъжки род, а като едносрично, в множествено число към коренната морфема (тъй като то е изградено само от такава) ще се прибавя нормално суфикса -ов- и окончанието -е, т.е. формата ще бъде: азове, с ударение на първата сричка. На другите славянски езици ще бъде трудно да се образува тази форма (с изключение на словенски, където ще бъде: jazi). Предполагам, че ще се стигне до решението по описателен път да бъде образувано множественото число, а именно: много „я“, mnogo jâ и т.н. Тамошните лингвисти ще решат най-добре. На английски е най-лесно — едно окончание -s и готово. Формата ще бъде винаги с главна буква: I-s.
Защо се увлякох по тези несъществени според вас проблеми? Просто, за да не стават недоразумения. Какво си мислите, че като нямам друга работа в момента, освен да пиша тази книга, то азовете ми си траят? Нищо подобно. Именно, защото не се спотайват, аз постоянно се отклонявам от темата. Единият от тях постоянно ми мели на главата, че е абсолютно глупаво писането на такава книга. Друг пък ми мърмори, че не му допадал Юрай Ацей. Някак си много бил… И не знам си какво. Трети направо ми крещи: Не обръщай на никого внимание! — Т.е.? — питам се аз. Четвърти отговаря вместо предния: Суетата е предразсъдък, а предразсъдъците са отживелица, осъдена на гибел. Пети пък ми шепне: Но на гибелта пък не се знае датата. Шестият е много весел. Пиши си, шегувай се, живей си! — подвиква ми той и подскача, но така че понякога ми се завива свят. Седми само мълчи — чувствам го — като пън е. Но е як и понякога в най-неудобните моменти със страшния си инат накарва всички останали — а те хич не са малко — да си затворят устата. Има някакъв аз, който ми казва буквално какво да пиша, друг все недоволства. Появява се и такъв, който си мисли, че е Сократ, затова постоянно ми мърмори: Знам, че нищо не знам. Или нещо подобно, но точно в такъв смисъл. От време на време изскачат разни азове, които ми натякват само глупости в главата. Особено за чужди жени. А срещат се и такива, които са се появили след системната ми научна обработка в така наречения Университет. Те са най-самонадеяни, но са най-хилави, затова оня, мълчаливият аз, е винаги над тях, когато си навие на ината. Но когато той спи, учените азове тържествуват. Знаят какво ли не и ме поставят в неудобно положение в още по-неудобни ситуации, каквато е например тази. Писането на книгата, разбира се.
Има и много азове, които още не познавам, може би защото доста си приличат. Като студенти в една аудитория, видяна за пръв път от не много добре зрително запаметяващ преподавател. А пък аз съм точно такъв тип — трябват ми поне три-четири по-впечатляващи срещи с дадена по-голяма група хора, за да започна да ги различавам. За това, естествено, е виновен някой от по-немарливите ми азове, чийто брой ми е все още неизвестен. И вие ще се сблъскате с азовете си и тогава не знам какво ще говорите по мой адрес. Може на някого да му се хареса това откритие, на друг то да не направи впечатление, но ще има трета група от вас, която ще бъде доста увлечена от тази мисъл, че чак може да им се наруши обикновения ход на живота. Някои от вас пък, ще възприемат теорията за азовете по свой специфичен начин и така ще се получат и съвсем противоположни мнения. Но за това, да знаете, ще бъдат причина само азовете, които се налагат над другите ви по-слаби или по-скромни азове. Какъвто е, например, моят мълчалив аз. Имайте все пак пред вид, че това е една художествено пресъздадена истина, която въпреки всичко съществува обективно. Ако не повярвате веднага, то ще се уверите с течение на времето, а ако никога не ми повярвате, аз знам защо ще бъде така — вашият главен аз или група от главни азове са причината. Това е много важно. Сега, който може да разбере, разбра ли многоазовата теория? Тя стопроцентово ми е подшушната от някой мой аз, иначе не мога да си обясня как ми изникна изведнъж в мозъка. Но да знаете — и всички метаморфози в тази книга са плод на азовите фантазии. Вместо „метаморфози“ — се обажда един от азовете ми, — можете да употребите „преобразования“ или „трансформации“, ако все още държите на варваризмите. Но въпреки тези обаждания, аз съм се договорил с вас, та вие сте свободни да подменяте изразите. Всичко на доверие, нали? Само някой изключително демократичен аз е измислил това договаряне.