Сега, когато открих азовете си, почувствах, че са като малките деца — когато им обръщаш внимание, правят какви ли не щеш магарии. Затова, няма да им обръщам много внимание, а ще продължа нататък. Колко време само ми отнеха! Тогава, когато излязох от дома на Юрай, се случи нещо подобно, дори още по-ужасно. Това беше някакъв едва ли не бунт на азовете ми. Всеки, усетил някакво насочено внимание, искаше да се изяви. Първият, отчаян от разговора със Сритя, по-точно — от слабите резултати, постигнати в него, ми замърмори недоволно да не пиша никаква книга. Абсолютна глупост — повтаряше той, — абсолютна глупост! Другият, който му беше приятел, викаше: Стига сте за този Юрай! Това означаваше може би „Стига сте говорили за този Юрай“ или нещо подобно, но азът така си приказваше. Третият, явно скаран с всеки от азовете, доста шумно ми заявяваше: Не обръщай на никого внимание! Четвъртият се появи с редовната си сентенция: Суетата е предразсъдък, а предразсъдъците са отживелица, осъдена на гибел. Петият, както ви казах, беше весел. Шегуваше се, че на гибелта не се знае датата. Шестият беше негов приятел и ми замота главата, докато седмият — диктаторът — не ги накара да млъкнат всичките — дори и онези, които не можах да опозная. И добре, че се появи този аз, защото току-що бях стъпил на платното на оживен вечерен булевард, по който летяха фарове. Нямаше нужда пазителят на реда да се намесва, но той ми извика след предупредително изсвирване с пищялката си:
— Ало, гражданино, оттук се пресича през подлеза. Иначе ще ви глобя!
Но аз вече препусках по стъпалата надолу. Азовете се спотаиха от двойното насилие — на мълчаливия им главатар и на униформения многоазов глас.
В хотела заспах веднага.
Веселият подскоклив аз ме събуди:
— Хайде! Ставай да живееш! — пищеше с пресипнало сънено гласче.
Откакто се появиха в живота ми, се чувствах някак си другояче. Човек не може да се почувства сам, освен ако доминиращият аз не излезе меланхолик. Да, защото човек не може да бъде само сангвиник, само меланхолик или само не знам си какво там (никога не можах да запомня тези характери!). Характерът му до голяма степен зависи от азовете. Който аз е на дневен ред, той най-вече диктува положението. Ако е меланхолик — и ти си такъв, ако е друг — ти си с неговия характер. На ден ти се пада да сменяш по няколко пъти настроението си, защото азовете изскачат един след друг, боричкат се, надделяват един над друг, докато най-накрая не бъдат усмирени от началника си или от войводата си — както искате, така ги наричайте тези главни азове. Ето и от какво зависи главната линия в характера на всеки от вас. Най-често азовете ви могат да бъдат сходни с тези на вашите родители, което означава, че напълно са зависими в произхода си от родителските ви ДНК. В тях е програмата на всеки аз. Някои от азовете се оказват твърде жизнеспособни, а други, след усилено странично въздействие, което някои се опитват, и то доста успешно, да наричат възпитание, изчезват, и аз не знам къде. А може би и самите азове биват превъзпитавани? Все още не съм ги изследвал и затова не мога да кажа.
Но мога да ви кажа, че в самото начало, след откриването на собствените си азове, всеки от вас ще бъде объркан до известна степен; някои в този момент могат да бъдат шокирани, особено, ако азовете са много буйни. Чувства се нещо като замайване, човек не знае какво да прави. Ако е в стая и няма други хора, то тогава безделието и безцелното блуждаене стават обикновено състояние. Дори не е изключено в такава ситуация вие да не сте усетили съществуването на азовете си, макар че те вече се проявяват. Хаосът на техните мнения и разбирания, неуравновесеността на поведението им — това характеризира новооткритите азове. Който успее да ги обуздае, да ги подчини на себе си, дори не на главния им аз, а именно на себе си, то той владее вече положението в своето миниобщество.