Ървинг Уолъс
Всемогъщият
На Силвия с любов и благодарност.
Джордж Уошингтън беше терорист.
Да охарактеризираш човек като терорист е въпрос на чест.
Глава първа
Той впери поглед в открития ковчег. Изненада го това, че баща му изглеждаше толкова дребен. За Едуард старецът винаги е бил гигант. Сега, плътно заобиколен от сатенените възглавници и драперии, той изглеждаше малък. Това е защото живителното дихание го беше напуснало, помисли си Едуард. Езра Джей Армстед, най-великият и деспотичен вестникарски бос на съвремието, винаги е бил преизпълнен с живот, със сили и енергия. Сега той беше дребен, свит и вкочанясал. Иначе всичко си му беше в ред. Може би само бузите правеха изключение. Бузите на Езра Джей бяха неестествено червени. В погребалното бюро му бяха сложили твърде много руж — нещо, което те винаги правеха.
Едуард Армстед се отвърна от ковчега и се изправи пред друга изненада. Той не чувстваше никаква загуба и скръб. И о, боже, още една изненада — чувстваше се доста добре, почти развеселен.
Зашари с поглед по каскадата от цветя, наслагани в колоритен полукръг зад ковчега. Не липсваше дисонанс. Върху един статив се мъдреше нескопосано изобразено американското знаме, оформено от червени, бели и сини карамфили. Беше от служителите на Ню Йорк Рекърд, в това Едуард беше съвсем сигурен. Един от служителите бе чул (или чел), че такова знаме от цветя е красяло ковчега на Уилям Рандолф Харед през 1951, и беше решил, че и Джей също заслужава такова внимание. Това беше проява на ужасен вкус, който напълно хармонираше с вестниците на баща му, помисли си Едуард Армстед.
Чу сподавеното хлипане на жена си Ханна непосредствено пред него и почувства болка и вина. Ускори крачката си и я подкрепи, хващайки я под ръка. Ръката й беше толкова слаба, че му се видя като клечка. Беше почти забравил колко слаба и болна е тази жена. Ханна обърна овлажнелите си очи към него.
— Роджър — промърмори тя. — Къде е Роджър?
Армстед замига неразбиращо, но бързо си спомни, че беше забравил за един човек. Роджър бе неговият син. Огледа се назад и го видя изправен до ковчега. Дългото му лице беше застинало в дълбока скръб. Армстед винаги се боеше за своя син или по-скоро не беше доволен от него. Може би така, както баща му навремето е бил недоволен от самия него. Въпреки че недоволството на Армстед беше различно. Роджър, вече възрастен тридесет и шест годишен мъж, бе твърде висок, твърде загорял и твърде заякнал от работата си сред природата, но твърде разпилян, за да бъде негов син и внук на баща му. Работеше в някаква група по изследване на околната среда в Уискънсин. Непрекъснато беше сред горите, край някое езеро или река. Армстед бе уверен, че Роджър от години не бе прочел дори една-единствена книга. Не можеше и да пише, нито буквичка дори. Идваше в Ню Йорк веднъж в годината, по Коледа, и контактуваше с тях само с изпращането на памфлетчета. Откъде, по дяволите, бе получил този ген? Вероятно от някой роднина от страна на Ханна.
— Роджър, погрижи се за майка си! — обърна се Армстед към сина си. — Помогни й да седне в количката.
Въпреки че Ханна можеше да ходи, продължителното стоене беше болезнено за нея. Армстед я остави на грижите на отрочето им и се отправи към отворената врата на църквата. Навън от нея носачите на плаща вече се събираха. Реши, че не бива да бъде много енергичен в походката и ръкостисканията. Опечалено се ръкува с шестимата обществено поставени личности, избрани да носят плаща на покойния — вицепрезидента на Съединените щати, двама губернатори, кмета, началник-щаба на армията и един старши космонавт. Прие съболезнованията им и им благодари. Спомни си за карикатурата, която бе украсила първата страница на обрамчения в черно Ню Йорк Рекърд от тази сутрин. Една ефирна рисунка на Джей, изкачващ се в облаците към Олимп, където забулени в мъгла го очакваха, за да го приветстват с добре дошъл образите на Айзенхауер, Уинстън Чърчил, Шарл дьо Гол, Ануар Садат, Франсиско Франко и Джон Уейн. Това му напомни също, че баща му се беше познавал с тези забулени във времето и пространството фигури, доживял беше до осемдесет и една години и се беше свързал с най-известните личности на своето време. Бил е всъщност един от тях.
Армстед заряза пантеона на безсмъртните и се смеси с тълпата на обикновените хора до него. Пристъпи лаконично към тях, уверен, че на римската му физиономия не липсва изображение на покруса. Поклони се на верните си помощници Хари Дайъц и Брус Хармстън. Стисна ръбата на отговорния редактор на баща си — Оли Мак Алистър. Пред очите му се изправи фигурата на главния конкурент на баща му — Пол Елдридж, издател на Ню Йорк Таймс. Това леко го изненада, но все пак Елдридж представляваше Акви Лийг и Ийстърн Истеблишмънт, и присъствието му на погребението бе джентълменско задължение. Елдридж стисна ръката му съчувствено и утешително. Армстед също стисна неговата в отговор, с явното съзнание за общност в издателското братство. После той се отправи към една група консервативно натруфени (предимно с конфекция) жени. Някои от тях бяха от вестника, други — съпруги на служители. Кимайки им поред, той изведнъж усети, че всъщност търси Ким Несбит, грациозната млада жена със златисто руса коса и яркозелени очи. Сети се обаче, че тя не би дошла на погребението. Сети се и за това, че тя беше една от причините той да не обича баща си. Винаги се беше опитвал да оправдае своята неприязън и омраза с това, че при жива съпруга баща му бе поддържал връзки с тази жена в продължение на много години; както и с това, че Ким бе толкова млада, много по-млада от самия него. Но причината всъщност бе завистта, която той изпитваше към своя баща. И сега беше доволен, че Ким не беше дошла на погребението. Това показваше, че тази жена все пак е от класа. И говореше, може би, за неособена привързаност към баща му в крайна сметка.