— За моето бъдеще — каза Виктория и седна срещу баща си. С желание опита яйцата и повдигна поглед от чинията си. — Искам да поговорим за моето бъдеще, за моето непосредствено бъдеще — за утре.
— Продължавай.
— Татко, бях в Чикаго Уикли цяла година след като напуснах Нортуестърн. После отседнах две години в онзи еснафски всекидневник. И докъде стигнах? Доникъде. Моите сензационни статии бяха най-добрите във вестника, фактически, премного добри за неговото ниво. В ровенето из тези истории имаше някакво монотонно еднообразие. Чувствах нужда от нещо повече — от предизвикателство, от дръзновение. И напуснах. Напуснах, за да намеря нещо по-добро.
Спря, за да изслуша баща си. Той обаче не проговори и тя продължи:
— А може би има и други причини.
— Ще ми кажеш ли?
— Едната е свързана с професията, другата лична. Най-напред професионалната. Там аз бях закрепостена към страницата за жената и исках да изляза, да се измъкна от този скучен и отъпкан път. Винаги съм искала да работя в информацията на новините. Това ти добре го знаеш. Мислех, че целият този извънреден труд по това изобличително експозе ще ми помогне. Най-вече след получаването на наградата. Но, не. Завеждащият не пожела да ме повиши. Книгата за жената на Годи вероятно бе оформила разбиранията му. Мястото на жената ли? Там, в рамкираната секция на измамената любов. Едва не полудях.
— Разбирам, а личната причина?
Виктория се подвоуми.
— Кратка неприятна авантюра. Беше женен и обещаваше да се разведе. Не го направи.
— Заболя ли те?
— Да, за момента — тя се замисли и си припомни епизода. — Не, всъщност не. Може би стана по-добре. Казвала съм ти много пъти, че аз търся господин Подходящия.
— И аз неведнъж съм ти казвал, че ще го намериш.
— Както и да е. Необходима ми беше промяна. Трябваше да се махна от този еснафски сладникав вестник. Това може би беше най-важното — добави тя съвсем уверено. — Татко, сигурна съм, че съм родена за нещо по-значително, за нещо голямо.
— Сигурен съм, че си. И може би точно така е трябвало да постъпиш. — Помълча малко и продължи. — Аз тъкмо се канех да ти предложа услугите си за едно място в нашия изпитан ветеран в Чикаго. Но ти явно търсиш промяна.
— Благодаря ти, татко, но не. Става дума за промяна, а не за преместване. Там вече е имало един Уестън и той не може да бъде надминат. Моите крака са твърде малки за твоите обувки.
— Струва ми се малко преувеличаваш.
— Аз в действителност искам да напусна Чикаго. Искам да опитам там горе, на върха.
— Ню Йорк?
Виктория кимна с глава:
— Да, Ню Йорк.
Уестън замислен продължи да яде омлета си. Избърса уста със салфетката.
— Много народ има там, Вики! Какво ще кажеш за една „обходна“ тактика по пътя нагоре? В издателството на някое списание или в книгоиздаването — та дори и в телевизията например? Имам някои връзки…
Виктория се облегна на масата, устремена към него.
— Татко, аз искам да имам това, което ти си имал — вестникарството. Аз винаги съм ти завиждала на живота, който имаш. На вълнението, на безумието. На изпълненото с живот всекидневие.
— На безпаричието — леко изкриви усмивка Уестън.
— По дяволите парите. Аз живея в една стая, и то в едно гето. Ям по една ябълка на ден, сама кърпя чорапогащите си, събуждам се недоспала в очакване отново да подхвана работата си. Винаги си лягам с мисълта колко много от тази работа е останала недовършена. Аз искам да бъда Нели Блай, Ана Лури. Искам да бъда Дороти Килголън.
Хю Уестън се облегна на креслото.
— Ами… — започна той.
— Ами какво? — настойчиво запита Виктория.
— Ню Йорк е труден град. Но, да помисля.
Той стана, разтъпка се наоколо, търсейки сакото си. Измъкна пресованата си лула, кесията с тютюн, запалката, запали лулата и отново седна срещу дъщеря си. Тя внимателно и търпеливо го изчака.
— Опитвам се да си припомня някои връзки в Ню Йорк. Сетих се за Езра Джей Армстед. Чула си за него, нали?
— Езра Джей Армстед? Гиганта — както го наричат. Ти работеше за него в Чикагския му вестник. Той почина тази седмица, струва ми се.
— Да, почина. Което значи, че Ню Йорк Рекърд ще премине в ръцете на неговия син, Едуард Армстед. Едуард е единственият му наследник, доколкото ми е известно, а Едуард и аз бяхме много близки в Чикаго.
— Спомням си го добре, татко. Понякога идвахте заедно на вечеря тук у дома. Ти се отнасяше с него като към син.
— Добър мъж, не кой знае колко по-млад от мене. Той до известна степен беше лишен от бащинска грижа и често търсеше моята помощ. Чувствахме се много близки. Не съм го виждал скоро, но чувствата му към мен не са се променили. Не е зле да му звънна. Може да ни излезе късметът…