Засега беше оставил отговорния редактор Оли Мак Алистър и помощник-отговорния редактор Джим Фийлд в техните остъклени кабинети.
В този трети следобед след погребението, Едуард Армстед току-що беше привършил бързия си обед в кабинета си (домат и маруля с пшеничен хляб, туршия с копър, спаначена салата и диетично питие… Той бе решил да спазва диета, за да стане по-привлекателен за Ким Несбит). Извика личната си секретарка, за да отнесе картонената кутия. Докато Естел прибираше празните книжни прибори, Армстед почисти зъбите си и внимателно огледа четиридесетфутовия кабинет. Естел се спря при вратата и каза:
— Оправя се лека-полека, мистър Армстед. — Тя посочи кабинета с широк жест.
— Да, мисля, че вече го пооправихме — кимна Армстед.
След излизането на секретарката, той отново зашари с очи из обширния кабинет. Седнал зад огромното дъбово бюро, Едуард се наслаждаваше на гледката. Кабинетът вече добиваше желания вид. Неговият кабинет, не на Езра Джей. Почти всичко, напомнящо за баща му, беше махнато. Най-напред — украсата по стените. През последните два дни той, Естел и един човек от обслужващия персонал на вестника бяха свалили всички рамки с любимите портрети на баща му и всички почетни свитъци и дипломи, както и френската живопис. Върху гофрираните ленени ирландски тапети вече го нямаше портретът на самозвания „Гигант“, нямаше ги петте президента на САЩ, чуждестранните царствени особи, суперзвездите на бейзбола, киното и телевизията, с които Езра Джей се беше оградил. Оставен бе да виси само един портрет на майката на Едуард с него самия — на 14-годишна възраст.
Тъй като снимките с величията и обрамчените награди на Армстед бяха съвсем малко, той запълни празните местенца с фотографии на артисти — Джулия Камерон, Стийглиц и Стайгън. Любимите на баща му — Матис, Пикасо и Сезан замени със свои любими югославски примитивисти — Генералич, Рабузин и Лакович — безвкусна колекция от посредственици, която бе събрал при няколкото си посещения в Хлебене, Загреб и Белград.
Армстед продължи да шари с очи из стаята. Саксиите с папратите от двете страни на плъзгащите се врати, които водеха към балкон, обърнат към Парк Авеню, бяха нови. Ултрамодерният 72-инчов телевизионен екран пред камината също бе нов. Разтегателни палмови кресла пред дъбовото бюро бяха заели местата на помпозните кожени фотьойли на баща му. По бюрото, което баща му държеше чисто и почти празно, Армстед сега бе натрупал разни сувенирчета — миниатюри от слонова кост, донесени от Токио, дребни военни фигурки от Париж, няколко малки бронзови голф трофеи от „Св. Андрюс“ и някаква древна монета в подплатена с кадифе кутийка от Масада. От по-едрите предмети само направеното по поръчка дъбово бюро на баща му запази мястото си. Тук някога цареше магическа тайнственост. Армстед не желаеше да има нищо общо с магиите.
След кратка инспекция на своето домакинство и уют, Едуард Армстед отправи поглед към настолния си календар и внезапно почувства подтик за работа. Завещанието на баща му го беше направило извънредно чувствителен към хода на времето. Посегна към компютърния телефон с цвят на слонова кост, натисна бутона ICM, после вътрешния код за личния телефон на Хари Дайъц.
— Хари, готов съм за съвещанието. Доведи и Брус.
— Веднага идваме, шефе. Подготвили сме всичко.
Няколко минути по-късно Хари Дайъц и Брус Хармстън цъфнаха на вратата. Дайъц носеше няколко папки. Армстед им посочи палмовите кресла срещу себе си. С тези хора той се чувстваше удобно. Те и секретарката му бяха единствените, на които можеше да се облегне. Но упованието и доверието му към Дайъц беше уникално и направо несравнимо.
Дайъц беше по-високият от двамата. Отличаваше се с жълто-червеникава коса, тебеширено бледо лице, угодническа усмивка и лукави маниери. Хармстън имаше по-широко лице, със сресана назад коса, голям като патладжан нос и двойна брадичка. Нито единият, нито другият не притежаваха изобретателността на Армстед, но и двамата владееха до съвършенство способността да отгатват мислите му, дори да завършват започнатите от него изречения. Бяха агресивни и дръзки, преливащи от енергия. И двамата бяха мразили Езра Джей. Те бяха доверени на Армстед още от Чикаго. Той реши, че би трябвало да ги награди за верността им, от която тепърва щеше да има нужда.
— Проверихте ли дневния тираж на Ню Йорк Таймс — обърна се Армстед към Дайъц.