Дайъц намери свободно място на бюрото, сложи там папките и отвори една от тях:
— Съгласно Одит („отдела за циркулация и тираж“), последната дневна цифра за тиража на Таймс за четири месеца е — 873255 — от абонамент и ръчна продажба.
— А Рекърд? Каква е нашата последна цифра.
— Приблизително 533000.
Армстед сбърчи чело:
— Значи трябва да наберем 350000 читатели, за да надминем Ню Йорк Таймс.
— Толкова, шефе — каза Дайъц.
— Гадно копеле!
И Дайъц, и Хармстън добре разбираха, че това се отнасяше за баща му и угоднически кимнаха в съгласие. Армстед се излегна във въртящия се стол и разхлаби вратовръзката си.
— Хм, ако искаме да задържим този вестник, трябва здраво да се захванем за работа. Взехте ли досиетата на служителите и схемите за реорганизацията?
Дайъц тупна с ръка по папките на бюрото.
— Ето тук.
— О’кей, ще се заема с тях по-късно. Да започнем сега с вас двамата. Вече помислих за това. Вие и двамата ще бъдете пряко подчинени само на мен. Освен общите наредби, всичко, което ще ви кажа, трябва да се пази в абсолютна тайна. Хари, тук работата е по-голяма, много по-голяма от тази в Спешъл Проджектс, така че работата ти доста ще се поувеличи. Както винаги, ти ще бъдеш човекът, който ще доразвива и реализира моите идеи. А ти, Брус, твоята работа ще стане двойна. Искам от теб не само да бъдеш връзката ми с двестате служители от издателството, но и моя лична връзка с външния свят.
— С удоволствие, и не толкова заради вестника, колкото заради теб самия — каза Хармстън.
— Сега аз съм Гиганта, щастливият наследник. Искам да се отърва от имиджа си на невзрачен роднина, копие на преслорда. Искам да бъда моето собствено аз, да бъда известна личност.
— С удоволствие приемам таза грижа — каза Хармстън ентусиазирано.
— Ти поработи в „Обществени връзки“ в Чикаго — добави Армстед. — Имаш опита от тази работа. Погрижи се всяка моя проява, всяко мое действие да бъде добре и навреме разгласено и популяризирано. Изработи една програма, която да привлича внимание към мен и да ни гарантира престиж.
— Това мога да направя — обеща Хармстън.
— И не само това. Трябва да направиш всичко за вестника. Трябва да го съживим и възродим. За да го направим номер едно, трябва да дадем на хората това, което те не могат да получат от друг вестник. А как да го направим? Като търсим изключителни и само наши информации. Като търсим и изравяме уникалното и сензационното. Като се сдобиваме с това, което никой друг няма. Хари, аз и ти ще се заемем с екипа, ще реорганизираме всичко. Ще се освободим от слабите и некадърните, ще наемем млади и способни. Брус, от тебе пък искам да съживиш Спешъл Проджектс. Виж какво могат да предложат заангажираните в него. Поговори с Мак Алистър и Крътчфийлд. Също и с онова момче, криминалния репортер, който работеше за нас напоследък в Спешъл Проджектс, дето нахвърли плана за сериите ни за потайностите на международния тероризъм — сериала, който дъртият отхвърли. Кой беше този репортер?
— Ник Ремзи — каза Хармстън.
— Нахален мъж. Поразпитай го за някои мисли и идеи във връзка със Спешъл Проджектс. После…
Гласът на Естел прозвуча в говорителя:
— Мистър Армстед, при мене е млада дама, която казва, че има насрочена среща с вас за два часа. Мис Виктория Уестън. Нямам я записана…
— Мис коя?
— Мис Виктория Уестън. Може би… за интервю, като кандидатка за репортер?
За момент Армстед се поучуди, но скоро се сети.
— Да, спомням си, дъщерята на Хю Уестън. Обещах да я приема. Кажи й да почака малко.
Армстед се отстрани от телефона и Дайъц каза:
— Да я интервюирам ли?
— Не, не. Това ще направя лично аз. Помниш как се отнасяше с мен Хю в Чикаго. Задължен съм му. — Той стана. — Ама вие двамата защо не се съберете с Мак Алистър и Крътчфийлд в стаята за съвещания. Поразмърдайте мозъците си. Ще дойда и аз, след като свърша с момичето.
Армстед, седнал на дивана в своя кабинет, леко потупваше с пръсти характеристиката пред себе си и оглеждаше дъщерята на Хю Уестън, която бе седнала в крайчеца на дивана. Изненада се много, защото беше очаквал да види невръстното момиченце на Хю Уестън, а пред него стоеше жена, и то каква! Беше хубава, дългокрака дама, облечена в туиден костюм в стил Шанел и с жълто-кафяви мокасини на краката. Очите й бяха кестеняви, големи и изразителни. На устните й играеше неопределена и леко опипваща усмивка. Изглеждаше обезоръжаващо невинна — измамно и подвеждащо, помисли си той.
— Навярно знаете, че аз и баща ви бяхме много близки — каза Армстед — аз винаги съм се възхищавал от него.
— Той винаги ви е ценял — отговори Виктория — и продължава да ви цени. Смъртта на баща ви доста го натъжи… Тя се подвоуми. — Но от друга страна, беше сигурен, че това ще бъде добре за вас.