Мак Алистър се опита около минута да се свърже по телефона с Ремзи, но не успя. Погледна часовника на стената и заклати глава. Беше почти 12 без четвърт.
— Трябваше да се сетя, че по това време той вече е излязъл. Ник винаги бърза за Пи Джей Кларкс, за да може да избегне опашката по обяд в бара. След това отсяда на няколко други запоя, което значи, че до три часа няма да можете да го видите.
— Не е ли по задачи? — изненада се Виктория.
— Не е, засега. Когато работи, той работи като вол, но когато не работи, не върши абсолютно нищо.
— Нещо да ми възложите дотогава, мистър Мак Алистър?
— Да обядвате. Време е за обяд, така че — обядвайте. След това имате свободно време — вие сте от скоро в Ню Йорк, нали, Виктория? Ако е така, имате доста неща да вършите.
— Снощи се срещнах с мои приятелки — каза Виктория. — Една от тях ми каза, че знае едно апартаментче, което току-що се било освободило. Ще трябва да отида и да го разгледам.
— Разгледайте го — каза Мак Алистър. До три часа няма да бъдете необходима.
Виктория скочи на крака.
— Трябваше да ми се определи бюро.
— Да, разбира се — каза отговорният редактор. Придружи я до вратата, отвори и хвърли поглед към безбройните бюра в огромния хангар на новинарската зала. Половината от тях бяха заети.
— Никога не съм виждала толкова бюра — каза момичето с нарастващо вълнение.
— Двеста са — поясни Мак Алистър, а залата е повече от четиристотин и петдесет квадратни метра… — Той обходи с поглед залата. — Погледнете тази редица отляво, май че е десетото по реда. Не може да не го видите. То е единственото свободно бюро. Това е отделът, където вероятно ще започнем с вас и където може би ще хвърлите котва. А сега отивайте да обядвате, мис Уестън.
Почувствала се вътрешна вече, Виктория стисна презрамката на чантичката си и закрачи покрай редицата бюра. Насядали по тях млади репортери с усмивки следяха движенията й, но тя смело и наперено премина покрай тези учудени погледи и стигна до свободното бюро. То беше кафяво, изработено бе от някакъв метал. Отгоре му имаше телефон, няколко телефонни указатели („входящи“ и „изходящи“) и поставки за вестници.
Доволна, че си има свое работно място, Виктория Уестън вече можеше да отиде на обяд, след това да огледа апартамента и да се срещне със странния и неуловим Ник Ремзи.
Тя се върна на бюрото си в Рекърд към два и половина с надеждата, че Ник Ремзи е вече там. Но него го нямаше.
Само дето толкова беше бързала. Но пък свърши доста работа: налапа набързо един хамбургер, взе такси и отиде в Уест Севънти Търд Стрийт, където една нейна приятелка я чакаше, за да й покаже свободния апартамент. Той се състоеше от всекидневна и малка кухня. Беше модерно мебелиран и току-що изчистен. Виктория набързо подписа договора за наема и даде предплата на хазайката.
Виктория спря задъхана до бюрото си и потърси с очи Ник Ремзи в огромната зала. Нямаше и понятие как изглежда. Накрая реши, че той сам ще я потърси и се захвана с бюрото си. Попълни някои заявки и искания. Изрови след това пудриера от чантичката си и опресни грима си. После се зачете в сутрешния брой на Ню Йорк Рекърд, който бе взела от купчината във фоайето пред новинарската зала.
Отмина новините от Средния изток и други чуждестранни новини. Хвърли бегъл поглед на вътрешните новини от Вашингтон Д.С. Забеляза името на баща си в една статия и реши, че след работа трябва да му се обади. Спря вниманието си на новините от Ню Йорк. Главната атракция тук изглежда беше престъпността, и то убийствата. Само няколко статийки за някакви рушвети в правителствените среди нарушаваха това еднообразие от престъпни истории.
Беше изцяло погълната от този безкраен парад на ужасите, когато почувства нечия ръка на рамото си.
Тя го чу, преди да го види.
— Мис Нели Блай, предполагам. — В гласа му звучеше нотка на подигравка.
Виктория се обърна и го погледна. Той добави:
— Аз съм Ник Ремзи, на ваше разположение.
Тя стана, препъвайки се в погледа и вида му. Беше очаквала, че най-добрият репортер-криминалист на Армстед ще е нещо като копой или къртица. А пред нея беше един позастаряваш колега, но с явно продължаващ успех сред младите момичета. Беше около шест фута висок, не много строен, със закръглени рамене. Лицето му бе някак издължено, скулесто и излъчваше забавен цинизъм. Тъмната му коса беше сресана встрани. Един непокорен кичур бе щръкнал отзад. Очите му бяха сини, прекрасни сини очи, създадени да подкосяват и размекват краката на жените. Облечен бе в кестеняв пуловер и широк панталон от рипсено кадифе. „Трябва да е около 40“ — помисли си Виктория, докато се бореше с аромата на силния му дезодорант.