— Аз съм Вики, Вики Уестън, — каза тя, опитвайки се да овладее гласа си.
— О, значи не сте Нели? Между другото — тя никога не е носила.
— Какво? — запита неразбиращо Виктория.
— Пистолет. Нели Блай никога не е носила пистолет. Вие също няма да носите, освен ако имате слабост да стреляте по бездомни котки. Казаха ми, че сте назначена като младши криминален репортер. Единственото страшилище, с което ще се срещате, е Ма Бел. Телефонът е нашето оръжие. Имам нареждане да ви въведа в работата днес.
— Моят глас звучи добре по телефона. Това ще помогне ли, мистър Ремзи?
— Това ще ви донесе много предложения за срещи. А сега първата стъпка във въвеждането. Името ми е Ник.
— О’кей, Ник.
— Ето ви вече въведена. — Той погледна часовника си. — Имаме на разположение два часа. Струва ми се, най-добре ще ги оползотворим, като ви разведа и ви покажа туй-онуй: къде се намира женската стая, как да стигнете до машината за кола и как незабелязано да се промъкнете до бюрото си, ако махмурлукът забави идването ви на работа.
— Звучи великолепно.
— Не е необходимо да се движите близо до мен — каза той. — Ясно виждам, че не можете да понасяте освежителния дезодорант. Нека бъдем откровени помежду си. Пийнах си… и то доста.
— Добре ли сте?
— Попрекалих с освежителния дезодорант — каза той. — Но под вашия хладен и откровен поглед чувствам, че бързо изтрезнявам. — Хвана я под ръка. — Хайде, да започнем нашата съдбоносна одисея тук от информационната зала… „Където пулсира животът на един голям градски вестник“… както пише по книгите. Готова ли сте, Вики?
— Готова съм, Ник.
Разведе я из безкрайната зала, като я представи на невзрачна група от старателни репортери и редактори (най-вече мъже) и се опита да й разясни организацията на работата. Много малко от казаното беше ново за нея. Всичко съвсем приличаше на еснафския вестник в Чикаго, само че тук то беше повече, много повече.
Ремзи й посочи местата и бюрата на редакторите на Метрополията и тези на националните и чуждестранните репортери. Показа й също преградените бюра на репортерите по спорта, финансите и културата. Минаха покрай редактори, които сортираха рекламни заявки и преглеждаха папки със сбити указания и чернови за предстоящи събития. Влязоха в информационния център, където 35 телепринтери с трясък бълваха новини от целия свят. В голямата си част тези новини бяха от специални кореспонденти на Рекърд. Потокът от думи, който заливаше стаята, просто зашемети Виктория.
— Колко ли думи тук се сипят ежедневно? — учуди се тя.
— От телепринтерите ли само или и това, което постъпва от местните репортери, от дирекцията на полицията, от общината и въобще?
— Въобще.
— Около 1 750 000 думи всеки 24 часа. Ние записваме около 1250000 от тези думи.
Виктория въздъхна:
— Та как бих могла да възприема толкова думи?
— Работата е в това не колко, а какво възприемаш — каза Ремзи. — Ако правиш това като криминален репортер, думите, които те интересуват, сами ще намерят път към съзнанието ти, по-голямата част от тях. Не се безпокой.
Ник и Виктория обходиха цялата сграда — отдел след отдел, служба след служба. Минаха през рекламата с нейните 250 служители, през деловодството с безкрайните редици от папки и клипове, през справочната библиотека с хилядите й книги, през кабинетите на фоторедакторите, и най-после през наборния отдел, където отделните материали излизаха на ленти от компютри, нарязваха се, лепяха се на картони и, след като се покриваха с плаки, електронно се фотографираха.
На излизане от наборния отдел Ремзи се обърна към Виктория:
— Това е, стига толкова — каза той и погледна часовника си. — Наближава шест, трябва да те оставя сега. Имам делова среща. След 15 минути трябва да бъда в Оук Бар на Пласа.
— Благодаря ти за великолепната разходка, Ник — каза Виктория.
Палейки цигара преди да тръгне, той се подвоуми:
— Какво ще правиш сега?
— Предполагам, че ще направя някои покупки и ще ги занеса в новия си апартамент, за да си приготвя нещо за ядене.
— Мисля, че би могла да направиш нещо повече от това в първата си вечер в Ню Йорк.
— Като какво?
— Като… да вечеряш с твоя ментор например. Аз бих бил свободен, ако и ти решиш да бъдеш.
Лицето й се оживи:
— Нямам нищо против, но всеки за своя сметка.
— Тъй като аз възнамерявам да пийна малко, нека бъде за сметката на Армстед. Довиждане до осем и половина на Оук Руум на Пласа. Не носи бележник, за да можем спокойно да си стискаме ръцете.
Не си стискаха ръцете. Виктория се убеди, че това бе невъзможно, защото, докато седяха на запазената маса в задната част на Оук Руум, и двете ръце на Ник бяха заети с други работи. Дясната му ръка нито за миг не остана без чашата джин с тоник, а лявата — непрекъснато държеше цигара.