Малко й беше чоглаво, но се чувстваше добре в присъствието на този привлекателен мъж. Той беше определено разпуснат и определено циничен — едно живо въплъщение на Сидни Артън, въображаем и мечтан герой от нейната младост. Неспокойствието й нарасна при мисълта, че той може да поиска нещо от нея, а тя съвсем не беше наясно как трябва да реагира. Но Ремзи не си позволи нищо такова. Той дори не седна близо до нея, и това в известна степен я разочарова.
Виктория беше нервна и говореше повече от обичайното за нея. Със сядането тя заговори за плащането на наема и осигурителните вноски, за новия си апартамент, преди още да е получила ключа от хазайката. Нямало време да се прави кой знае какво, но все пак тя му разказа подробностите по разопаковането на багажа, описа му радостния телефонен разговор с баща си във Вашингтон Д.С. и как му се похвалила, че е получила назначението в Рекърд. Разказа му и за обстойния разговор с майка си в Евънстън. Майка й обаче реагирала раздразнено: „Не ще и съмнение, че се радвам, щом ти е приятно, но добре знаеш, че аз винаги съм се надявала ти да се измъкнеш от този вестникарски бизнес“. Помолила майка си да опакова и изпрати в Ню Йорк дрехи, книги и всичко нейно от там. Изкъпала се набързо, преоблякла се, взела такси и ето я в Пласа.
Единствената реакция на Ремзи по отношение на тези дрънканици беше:
— Ти май не обичаш много майка си?
— А, обичам я, разбира се. Човек не може да не обича майка си, но не много. Тя е убедена, че съм се метнала на баща си и това я дразни.
— А ти как мислиш? Метнала ли си се на него?
— Надявам се — каза тя чистосърдечно.
— Хм, майка ти има право.
— Право в какво?
— В това, че вестникарската професия е ужасно нещо, че тя не е място за порядъчна млада жена. Тя прави човека непочтен, двуличен и неморален. Кара го да забравя, че хората са човешки същества с човешки чувства. И заменя истината с измислици. Как, дявол да го вземе, попадна и ти в тази джунгла?
Под фриволния му маниер прозираше леко раздразнение. Тя се възползва от това, реши да прикрие собственото си негодувание и умишлено се впусна да разказва най-интересното от биографията си. Баща й, неговите подвизи и верните му приятели, разбира се, най-много й били повлияли. Но дори и без тяхното влияние, тя винаги се била възхищавала от вестникарите, от техните забележителни и сензационни репортажи, от романтиката на тази работа. Учила пет години в Северозападния университет. Работила във вестника на своя колеж и била най-добрата там. След като се дипломирала по журналистика, започнала работа в един седмичник. Оттогава досега била работила само в информационни екипи.
— А време за любов нямаше ли? — запита я Ремзи.
— Имаше, но това не е твоя работа.
— С вестникари ли?
— Не, но…
— Е, хайде, не ми казвай — съгласи се Ник. — И журналистите, като актьорите, са всеотдайни и много се увличат. Както казва Уилсън Майзнър, „В големите любовни истории, които познавам, винаги е бил замесен актьор, без насрещно участие и помощ“.
Тя си помисли какво ли би представлявала една нейна любовна връзка с вестникар, с човек с нейната мисловност и манталитет — като Ник Ремзи например. В живота си тя бе имала четири кратки любовни връзки, ако изобщо можеха да се нарекат така за онази възраст. Първата бе в гимназията, когато се прости със своята девственост. Втората и третата — в колежа. В тях като че ли искаше да открие и провери забравеното и приятното в любовта (в единия случай до известна степен беше забавно, когато бяха в леглото, но той като цяло не беше особено забавен). Последната, за която спомена на баща си, беше с един семеен юрист, когото бе интервюирала за вестника си. Беше й предложил безрезервната си любов и беше обещал да напусне жена си, но беше невъзможен егоист и въобще нямаше намерение да се развежда.
Независимо от приказките на Ник Ремзи, нима един вестникар би могъл да бъде по-лош?
Келнерът дойде с поредното питие на Ремзи и прекъсна мислите й. Ремзи взе чашата и я вдигна като за тост към нея.
— И още веднъж, както казва Уилсън Майзнър, „Аз съм стилист, и най-хубавото изречение, което съм чул е «това е за сметка на заведението»“.
Ремзи не обърна внимание на салатите, сервирани на масата. Само пиеше. Виктория, която отначало бе много гладна, сега позагуби апетита си.
Вдигна вилица и лаконично запита:
— Кой беше този Уилсън Майзнър?