Армстед се беше отказал от напразното търсене на Ким Несбит, когато видя, че към него се приближава Хоръс Лидингтън. Лидингтън беше над шест фута висок, с късо подстригана посивяла коса. Беше елегантно и безупречно облечен в траурен костюм с жилетка.
— Съжалявам, Едуард — каза той отривисто, като хвана ръката на Армстед и го потупа по рамото.
— Е, живя добре — каза Армстед. — Добре си поживя.
— Да, така е, поживя си.
— Така или иначе това очаква всички ни — добави Армстед.
— Сигурно — съгласи се Лидингтън и изчисти гърлото си, като че почувствал неудобство от тази механична размяна на реплики. После премина към нещо друго. — А, Едуард, когато имаш време… като привършиш с това… бих желал да се видим. Не е толкова бързо. След ден-два може би. Има някои делови въпроси за оправяне.
— Делови въпроси? Какви?
— Завещанието на баща ти! Няма да ти отнеме много време. Едно малко документче. То най-вече засяга теб. Знаеш, че той беше много богат човек. От значение е все пак да има приемственост и продължение в неговите дела. Но така или иначе, привърши с това и виж да се съберем и да поговорим. Може би утре, ако ти е възможно.
— А днес?
Лидингтън се стъписа.
— Днес? Разбира се. Защо не, щом ти мислиш, че ще можеш да се откъснеш.
— Мога. Струва ми се, трябва да знам каква е волята на баща ми.
— Разбира се, че трябва. Трябва. Ами добре. След погребението ще отида направо в службата. Ще бъда там към два часа.
— Аз — непосредствено след това — каза Армстед.
Лидингтън се обърна, за да се здрависа със семейните приятели. Армстед се замисли по възникналата ситуация. Забележката на адвоката бе пределно ясна. ТОВА ЗАСЯГА НАЙ-ВЕЧЕ ТЕБ. Това бе явно уверение, че завещанието на баща му касае главно, и най-вече, самия Едуард. Той не беше просто един опечален син. Той беше наследник, наследник на империя. Кралят беше мъртъв. Сега той беше кралят, новият владетел на цялото състояние на Езра Джей — милиони и милиони долари, вестниците и телевизионните станции, цялата мощ и власт. Другояче не можеше и да бъде. Друг освен него нямаше. Майката на Едуард, грохнала и изкуфяла, бе починала преди три години. Оставаше Роджър — внука и някои второстепенни роднини, но за стареца едва ли някой от тях някога е представлявал интерес. Едуард беше единственото дете и единственият наследник на Езра Джей. Мисълта за такава сила и власт за момент го опияни и развълнува.
Неизконсумирал докрай опиянението, той чу някой да го вика по име. Чу кудкудякането още веднъж и разбра, че то идваше от жена му. Погледна встрани и видя Ханна в количката, бутана към него от Роджър. Господи, помисли си той, докато чакаше, колко отвратителен е видът й. Прегърбена, съсухрена и повехнала, тя му приличаше на египетска мумия. Прекомерно напудреното й лице беше преждевременно набръчкано и състарено. Как можа тя да допусне това! Беше само на петдесет и шест години, колкото и той самият, а изглеждаше двойно по-стара. Примирението й с всичките тези заболявания и залежаването бяха направили всичко това.
— Едуард, тръгват с ковчега направо към гробището. Трябва да бъдем там навреме. — обърна се към него Ханна.
— Ще бъдем. Сега ще извикам шофьора. — Той кимна към мускулестия си син. — Роджър, качи майка си на тротоара.
Синът му понечи да тръгне, но гласът на Ханна го спря.
— Едуард, най-добре ще бъде веднага след службата да се върнем вкъщи. Чу какво казаха. Стотици гости ще дойдат, за да изкажат съболезнования. И двамата трябва да бъдем там, за да ги посрещнем.