— Кой беше Уилсън Майзнър ли? — повтори Ремзи малко неопределено, явно повлиян от алкохола. — Това, това е въпрос… на който трудно може да се отговори. Той беше писател, комарджия… и какво ли не. Преди всичко — беше ум. Беше цинично откровен и прям, ето защо го обичам. Той не стигна потенциалните възможности, което е още една причина да го обичам. Веднъж казал на един дребен неудачник „Ти си мишка, която се мъчи да стане плъх“.
Виктория несдържано се разсмя. После отново се захвана с чинията си.
— А твоите любовни похождения?
— Без коментари.
— Не е честно.
— Аз нямам любовни похождения — каза той. — Само сексуални. В моя лексикон „любов“ е само четирибуквена дума. Не искай от мен да говоря за нерадостното си минало. Ако някога ти се стори, че ставам за любов — забрави го.
— Не се безпокой, няма такава опасност.
— Любов и новини за мен са само думи.
Бодвайки от салатата си, тя го наблюдаваше с ъгъла на окото си. Той упорито продължаваше да се налива.
— След като толкова мразиш журналистиката — каза тя, — как стана така, че попадна в нея?
— Курвата как става курва? — попита той.
— Това не е отговор.
— А твоето пък не е въпрос.
— Мисълта ми е, че нещо навярно насила те е докарало в журналистиката. Какво те принуди да се захванеш с нея?
— Това вече е въпрос — отсече Ремзи, остави чашата си и започна механично да консумира салатата. — Роден съм в Оукланд — каза той. — Познаваш ли някой друг, роден там?
— Не — отговори Виктория. — Всичко, което знам за Оукланд е това, което Гертруд Стейн казва — „Когато стигнеш там, вече няма друго «там»“.
Ремзи я погледна с респект.
— Точно така е — каза той, учуден от познанията й.
После се концентрира върху салатата си, давайки вид, че се мъчи да събере мислите си.
— По спорта хич ме нямаше, но пишех добре. Това не беше наследство от родителите ми — те държаха магазин за дрехи. Писането при мен беше природен дар. Възнамерявах да пиша книги. Струваше ми се, че писателите живеят добре и са независими, но след двегодишно обучение в един подготвителен колеж взех диплома за постъпване във факултета по журналистика към Университета в Уисконсин. И така започна моето падение.
Прибраха чиниите от салатата и им сервираха агнешко с пресни картофи и зелен грах. Ремзи продължи да пие, загледан в храната си.
След малко се сети за събеседничката си.
— Докъде бях стигнал? — запита той.
— До Медисън, Уискънсин.
— Да. Пишех специални статии в Дейли Кардинал. Правех го много талантливо, премного. В едно списание в Ню Йорк… забравих му името… ме взеха като независим журналист. Написах едно изобличително експозе за големите десет във футбола. Казах ли ти, че беше разобличително експозето?
— Тъкмо се канеше да го направиш.
— Беше много добра работа. Заради нея Ню Йорк Таймс ме нае: сензационни статии, подзаглавия… В резултат Гигантът Езра Джей Армстед ми предложи повече пари и оттогава съм в Рекърд.
— Е, и какво лошо има в това — запита Виктория.
— Книгите — смънка Ремзи. — Винаги съм искал да пиша книги.
— И защо не пишеш?
— Писах. Написах една.
— Написал си? — изненада се тя. — Ти си писал книга, която е била публикувана. На каква тема?
— Роман за Русо. Не Жан Жак. Анри, Анри Русо. Френски художник примитивист, починал 1910 година. Един истински примитивист, финансов инспектор и пощаджия, който в последствие станал художник.
— Бих желала да я прочета. Как се казва?
— „Пощальонът звъни винаги два пъти“. Не, шегувам се… много важно как се казва!
— Искам да я прочета, Ник.
— Няма я. Дори в специалните книжарници. 344 екземпляра — всичко продадено.
— Защо не напишеш друга?
— При такъв шамар, ти би ли написала?
Виктория енергично кимна с глава:
— Бих, ако това е, което искам да върша, това, към което се стремя.
Той се опита да се разсмее.
— Би. Романтична мечтателка. За теб дори вестниците са романтика. Ти си въобразяваш, че на всеки ъгъл те очаква Голямата сензация, Големият подвиг. Тайни срещи и потресаващи новини. Това е твоето верую, нали?
— Да, и това е, в което аз вярвам. Мисля, че работата в един вестник е едно от малкото останали романтични неща в този свят.
— Душичке, живеем в изключително напрегнато, изключително комерческо време. Скоро безгрижният ти девически смях ще секне. Вестниците някога може би са били романтика. В младостта на твоя баща, може би. Времето на филцовите шапки, на древната пишеща машина Ъндърууд, на изписаните моливчета, на подмолните мрежи, на напрежението… На извънредните сензационни издания. Гълъбче, този свят е мъртъв. Няма го вече. Отживя времето си, както такситата на хергелетата. Знаеш ли какво представлява вестникът днес? Нещо, което човек чете само ако е пропуснал снощната телевизия. Купища думи, удавени в крещящи реклами. Няма ги пишещите машини, изписаните моливчета, няма го хъса. Само една електронна машинария, претъпкана с компютри и магнати. Една огромна скука, без никакви перспективи. Повярвай ми, послушай ме. Спести си горчивата тъга и разочарованието.