— Знам всичко това — каза Виктория.
Без да обръща внимание на думите й, Пейгъноу продължи:
— Бил се укрил, но след няколко дни някой го забелязал. — Пейгъноу отново разклати глава. — Влезе в Грийн Хевън след моето излизане. Дървеняците и нищожествата като него петнят нашето име.
— Какво ще кажете за живота му там? Как живее? Как прекарва времето си?
Пейгъноу изчака Виктория да извади бележника и писалката си и започна:
— Дет Роу е на третия етаж на Хоспитъл Сегрегейшън Билдинг. Тя всъщност се нарича галерия К. Килията, в която бях аз, в която е Ингър… ами какво да ви кажа за нея? Килия като килия. Виждали сте безброй такива по филмите.
— Да, но искам вие да ми я опишете.
— Малка, мрачна стаичка, с едно нарче. Има тоалетно гърне, на което може да се сяда. На едната стена има умивалник с шадраванче. Има шпионка на тавана, за да може часовият да проверява от време на време какво става вътре. Обитателят на такава килия е лишен от това, което другите имат.
— Което значи?
— Което значи, че не се храни в столовата с останалите. Дажбите си получава в килията. Може да получи цигари, но не и кибрит. Ако иска да запали, часовият му подава огън. Постоянно си придърпва гащите, защото не му се полага колан. Същото е и с обувките — няма връзки. Може да поиска самобръсначка, която след бръсненето трябва незабавно да върне.
— Охраната не разрешава ли да се излиза от килията?
— По един час на ден, за гимнастика, и когато има посещения.
— Разрешени ли са посещенията? — запита Виктория.
— Старата ме посещаваше, по-голямата ми сестра — също. Адвокатът ми, един лекар и свещеникът на старата. За всеки друг е нужно специално разрешение от съда.
— Как си прекарвахте времето, мистър Пейгъноу? Мисълта ми е, в дните преди датата на вашата екзекуция.
— Аз ли? При мен беше съвсем друго. Аз четях книги, най-вече — по право. Постоянно пишех изложения, апелации и писма до пресата. Не ми оставаше време за нищо друго. Но Сем Ингър е съвсем друг човек — той едва ли ще отвори книга или пък драсне някой ред.
— Вестници би ли прочел?
— Вестници не се разрешават. Предполагам, че той през цялото време гледа телевизия.
— Телевизия? Искате да кажете, че е разрешено да гледат телевизия?
— Да, разбира се, не ви ли казах? Грийн Хевън е, така да се каже, цивилизован зандан. Но Ингър никога няма да разбере какво ще стане накрая с любимите му герои от сериалите.
Той се ухили на Виктория, която на свой ред се опита да отвърне с усмивка. Докато тя записваше, Пейгъноу се опита де прецени достойнствата й.
Виктория привършваше бележките си и той хитро каза:
— Разбира се, аз не ви казах ВСИЧКО, което правех в свободното си време.
Тя сбърчи чело.
— Струва ми се, че не ви разбирам. Нали не сте имали свободно време?
— Намираше се малко — каза той тайнствено. — Имате ли нещо против, ако запаля една цигара?
Виктория пробута пепелника към него, той поднесе запалката към цигарата си, смукна дълбоко дима, като че ли обмисляше какво да каже, и най-после изплю камъчето:
— Да ви кажа ли най-интересното? Аз можех да го измъкна оттам.
— Да измъкнете кого?
— Ингър, Сем Ингър. Можех да го отърва от затвора, да го спася в последния момент преди да се е изправил на стола, но не го направих, защото той не заслужава да живее. Човек, убил шест невинни дечица, такъв човек заслужава да умре. Но аз можех да го измъкна, ако исках.
— Как?
Пейгъноу поразмисли, извади цигарата от устата си и смигна на Виктория.
— Но ще си остане между нас, нали? — каза той тихо. — Това не бива да се публикува. Мога ли да разчитам на вашата дума?
— Можете — каза тя учудена.
— Ще ви кажа нещо, което никой не знае, дори Ингър. Мога да ви се доверя, нали?
— Разбира се.
— Добре, ще ви кажа.
Той я изчака да остави бележника и молива си и забързано заговори отново.
Два часа по-късно, точно преди обед, Виктория седеше като истукан пред бюрото на Оли Мак Алистър и напрегнато се стараеше да долови реакции по лицето му, докато той четеше репортажа за килията на Сем Ингър в Дет Роу.
Отговорният редактор бе цар на прикритите реакции. Нито мускул не потрепна по лицето му. Прочете репортажа на Виктория докрай и го остави.
— Разбира се, добре е написано — каза той. — Но…
„Но-то“ застрашително увисна във въздуха.