Армстед премери думите си:
— Мистър Тетум, аз не ви питам дали вашият клиент може да бъде освободен, а дали вие желаете той да бъде свободен?
Все така объркан, Тетум запита:
— Не ми е ясно какво искате да кажете, мистър Армстед. Аз съм адвокат в защита на мистър Ингър. Аз направих всичко за освобождаването му. Обжалвах присъдата. Отидох и при губернатора. Това е всичко, което можех да направя.
— Да оставим настрана това, което вие можете — каза Армстед. — Вие искате ли той да умре на електрическия стол?
— Разбира се, че не. Той не заслужава стола по никой начин. Не искам да кажа, че той е добър човек и че е невинен. Ако показанията на свидетелите са верни и той наистина е направил това, той е някакъв маниак, съвсем побъркан и ненормален, и е бил такъв, когато е извършил това. Ние не пращаме ненормални на електрическия стол. Аз съм против това. Нечовешко е.
— Значи вие бихте искали да го видите свободен?
Тетум промени въпроса.
— Аз не искам да го видя екзекутиран.
— И ще направите всичко, за да предотвратите това?
— По принцип… да — по лицето на Тетум пропълзя недоумение. — Не ви разбирам, мистър Армстед. За какво намеквате?
Армстед остави пурата си:
— За нещо съвсем просто. Вие искате да предотвратите екзекуцията на Ингър? Аз мога да ви помогна. Аз мога да го отърва.
— От електрическия стол?
— От затвора — каза Армстед категорично.
Недоверие и почуда се изписа по лицето на Тетум.
— Вие сериозно ли говорите?
— Съвсем сериозно.
— Повтарям ви… губернаторът отклони отмяната на екзекуцията. Остава столът… вдругиден. Отърваване няма.
— А аз ви повтарям, че има. — Армстед започна да усеща радостта от играта.
— Какво имате предвид?
— С удоволствие ще ви разкажа. — Той взе пурата си отново я запали. — Ако предположим, че приемете възможността от моя страна да измъкна вашия клиент от затвора, бихте ли дали възможност мой репортер да се срещне с него преди това?
Тетум кимна с глава:
— При тези условия, да. Може да се уреди. С началника няма да има проблеми.
— Вие гарантирате, че може да уредите това?
— Мога. Но условието, което вие предлагате, е невъзможно. Направо е безсмислено.
Армстед се обърна съвсем делово и енергично.
— Да, за вас е безсмислено, защото не знаете всички факти. — После сниши глас. — Добре, мистър Тетум. Елате по-близо и слушайте добре. Можете всичко да предадете на Ингър… само на Ингър. В противен случай може да загазим. Много е рисковано. Аз искам моят репортер да влезе, а вие искате вашият клиент да излезе… Ето как ще стане. Под килията на Сем Ингър има тунел.
Снишавайки още повече глас, Армстед продължи без прекъсване.
Глава трета
Виктория Уестън беше извънредно развълнувана от задачата, която Хари Дайъц лично й възложи.
Взе под наем един шевролет седан, за сметка на Рекърд, и получи пакет от доста объркани наставления. Казаха й, че пътят от Манхатън до затвора в Грийн Хевън е осем мили и че ще й отнеме около два часа. Тъй като срещата й за интервю със Сем Ингър беше определена за три часа следобед, тя тръгна още по обяд, за да бъде сигурна, че ще пристигне навреме.
След като отмина Юнайтед Нейшънс Пласа, тя реши, че ще има време да формулира и систематизира въпросите си към Ингър. За нея взимането на това интервю беше извънредна изненада и вълнение. При все, че то беше едно естествено продължение на разговора й с Пейгъноу — вълнуваше я. Вълнуваше я въпросът как се е стигнало до това интервю и как тя самата ще се справи с тази страшно неприятна задача — да разговаря с човек от плът и кръв, който след по-малко от дванайсет часа щеше да бъде превърнат в труп.
Пътуването се оказа доста комплицирано и Виктория не успя да обмисли всички въпроси. При влизането й в моста Трибъроу, където движението ставаше еднопосочно, настана задръстване. Тя пропусна реда си в колоната и в бъркотията навлезе в друго платно, но по някаква случайност се озова на Ню Йорк Трууей. Най-после се отправи по Таконик Стейт Паркуей и излезе на Интърстейт Хайуей. Изведнъж пътят пое по наклон и пред нея се мернаха бетонните стени на затвора. От едната страна изглежда имаше някакво стопанство. Мъже, облечени в зелено, очевидно затворници, превиваха гърбове по нивите. Точно отпред до входа, на метална табела пишеше „Грийн Хевън Кърекшън Фъсилити“.
Стената беше 30 фута висока. Виктория остави колата си на паркинга пред нея и изкачи стълбите към главната входна врата, до която имаше остъклена приемна. Тук тя охотно се подчини на рутинните процедури за установяване на личността й. Провериха чантата, премина пред металочувствителния детектор и белязаха лявата й ръка със симпатично мастило. След това се спусна по едно стълбище, което я изведе в двора на затвора.