До интервюто оставаха 5 минути. Тя изкачи още едно стълбище и влезе във фоайето на административната сграда. Оттам, придружена от един навъсен здравеняк, тя бе отведена към още една, по-щателна проверка. Тук друг служител-полицай взе лявата й ръка, прегледа я, след което й даде знак да продължи. Тя настигна ескортиращия я и тръгна след него. Минаха по някакъв слабо осветен коридор. Изкачиха още стълбища и влязоха в сградата на Изолационното болнично отделение. Крачейки след здравеняка, тя мина през някаква решетъчна врата, през която (както й се стори) се влизаше в една от стаите за посещение. Чу нареждане и седна до масата, по средата на която стърчеше стъкло, високо до нивото на очите, за да не може посетителят да предава вещи на затворника от другата страна. Изваждайки бележника и писалката от чантата си, Виктория усети зад масата зловещото присъствие на един начумерен полицай — един сержант, който седеше на издигната платформа пред нея. Близо до него тя забеляза телевизионна камера за следене.
Полицаят се обърна към нея:
— Наредено е да се срещнете тук, не в стаите за посещения на смъртните. Предполагам, че това е защото през бронираните стъкла там е трудно да се разговаря. Тази нова стая за посещения е по-добра. — Той посочи сержанта на платформата. — Той ще следи вас и събеседника ви — да не би да му предадете нещо или… — зловещо се ухили — да се опитате да се любите. Затворникът все пак е пътник.
Пет минути по-късно Сем Ингър бе доведен и насочен към един стол от другата страна на масата. Ръцете на Ингър бяха в белезници, които пък бяха заключени към специален колан на кръста му. Въпреки това двама огромни и навъсени полицаи зорко стояха от двете му страни. Ингър изглеждаше по-дребен и по-приятен, отколкото тя беше очаквала. С изтъняващата си руса коса, воднисти очи и скосена брадичка, той по нищо не се различаваше от всеки обикновен човек. Външно наподобяваше неуспял амбулантен търговец, а не коравосърдечен убиец на седем човешки същества, шест от които дечица.
Още от първите му думи Виктория разбра, че има работа с бясно разярен човек.
— Ти си мадамата, с която ще приказвам, предполагам? — каза той и седна.
— Аз съм Виктория Уестън от Ню Йорк Рекърд. Казаха ми, че сте искали да проведем едно интервю!
— Не съм искал, правя го заради адвоката си — изръмжа насреща й Ингър. — Аз не знам защо съм тук. За какво ми е това шибано интервю? Каква полза от него — та аз дори няма да го прочета.
— Може би нещо ще се промени до утре.
— Лайнарски приказки. Много добре знаете, че нищо няма да се промени. Губернаторът беше последната ни надежда, но той отказа. Аз съм мъртвец вече. И… добър човек, като всички мъртви.
Виктория се заприсвива неспокойно на стола си и потърси начин да подхване интервюто си.
— Мистър Ингър, да започнем с това… всеки рано или късно умира… Вие поне ще имате възможността да се мотивирате, да се оправдаете — аз ще бъда проводник на вашите мисли. Така светът ще узнае какво чувствате. Също и вашите приятели и роднини. Не може да нямате приятели и роднини вън от затвора.
— Сестричке, нямам никого там отвън и за никого не ме е грижа.
— Абсолютно никой?
— Никой, освен Керълайн, а тя е мъртва.
— Съжалявате… мъчно ли ви е, че я застреляхте?
Ингър не отговори.
Виктория преглътна.
— А децата… какво ще кажете за децата…?
— Наложи се — каза той с тъга и откровение.
— Наложи се? Как така?
— Така… съвсем логично беше. Те бяха очевидци на това, което направих… Но каква е разликата… по-рано или по-късно — какво значение има. Не ги очакваха много радости… така че… Освен това те едва ли разбраха какво им се случи.
— Предполагам, че не са разбрали — едва чуто промърмори Виктория, трескаво пишейки в бележника си.
През това време той проницателно я огледа. Погледите им изведнъж се срещнаха.
— Виж какво, кукло. Ще ти кажа нещо, можеш да го отпечаташ. Можеш да им кажеш, че Сем Ингър го е казал: Не ми пука, че ще умра. И направо се радвам, че не замениха присъдата с доживотна. Представяш ли си да прекарам целия си целеничък окаян живот… години наред, в този кенеф — два на четири. Смъртта е като сън след голяма умора… горе-долу. Преди или след, рано или късно, човек няма време да усети какво става с него. Един миг и край. Тъмнина. Дълбок безкраен сън. Никакви сънища. Никакви мисли. Абсолютен покой. Това мен не ме плаши. Кажи им, че Сем Ингър хич, ама хич не се страхува. Какво ще кажеш, кукличке.