— Философия — каза Виктория, пишейки яростно.
— Да — каза Ингър и помисли малко. — Има и по-лошо от това да умреш… Да живееш например.
Той помълча малко.
— Моят живот бе отвратителен.
— Бихте ли ми разказали за него?
— Не знам — каза той и се зарови в спомените си.
Не помнел родители. Нерадостни години в сиропиталище. Участвал и зарязвал няколко престъпни шайки. Работил като общ работник. Вечерно училище и стремеж към реализация. Прилична работа не последвала. Просене на още назначения като общ работник. В града — известен напредък — шофьор в чистотата. Единствено развлечение — евтините среднощни кина и жени. Курви, от които можело да се хване само сифчо и трипчо. Първата зряла и мечтана любов била учителката Керълайн. Но скоро и тя, като всички други, кучката му с кучка, го измамила.
Той замълча.
— Защо, защо, по дяволите! — почти проплака той.
— Това е минало — каза Виктория. — Какво ще кажете за днешния ден? Какво правите сега? Как понасяте и прекарвате времето в килията си?
— Мога да правя само две неща. Да гледам телевизия и да си правя чекии. Първото не е чак толкова лошо, както казват, а от второто поне не излизат мазоли. — Явно бе доволен, че я смути. — Нещо друго, госпожичке? — поинтересува се той.
— Още един въпрос… Хм, може би няколко.
— Да чуем.
— Искам да разбера как гледате днес на света вън от тези стени, има ли нещо, заради което бихте искали да излезете от затвора?
— Нищо, абсолютно нищо. Дори заради едно връткане. — Захили се до уши. — Дори за едно мушкане с теб.
Тя се опита да остане невъзмутима.
— Хайде, хайде, не се радвай толкова. Ти имаш хубави цици. Това е безспорно, но аз пък имам някои по-големи неща… като стола, да речем… който не излиза от главата ми.
— Значи няма нищичко, заради което би ви се поискало да излезете от затвора?
Ингър се замисли. Виктория търпеливо го изчака.
— Да, да, има едно нещо.
Той отново млъкна.
Тя насочи химикалката си към него:
— Ще ми кажете ли какво е то?
— Едно нещо — каза тихо той. — Единственото, заради което бих искал да изляза, е да си отмъстя на хората, които се отнесоха несправедливо и нечестно към мен на процеса. Най-вече заради един от тях. Думата ми е за прокурора, забравих му името.
— Имате предвид областния прокурор Ван Дусен?
— Да, той. Дребен и долен мръсник. Няма да забравя гадните му излияния по мой адрес в съда… пред журналистите след това, и даже пред губернатора, вчера, когато отново пробута двата си довода против промяна на присъдата. — Ингър захапа устни. — Ван Дусен, да. Той заяви, че аз заслужавам да бъда премахнат от лицето на земята. Нарече ме животно, не знам дали знаете това? Животно! Ще ми се да му покажа, че той така не може да се отнася към едно човешко същество. Това е единственото, заради което бих искал да бъда свободен. Да убия този педераст Ван Дусен.
Виктория продължи съсредоточено да пише, обезпокоена и уплашена от тези изявления. Пред нея беше човек, който хладнокръвно бе отнел живота на шест деца и все пак единственото му терзание беше, че прокурорът го е нарекъл животно.
— Нещо друго? — запита Ингър.
Виктория привърши бележките си и разрови с палец написаното:
— Да видим…!
В този момент един плътен глас прокънтя и се вряза в разговора им. Виктория стреснато вдигна глава. Гласът идваше от сержанта от издигнатото на платформата бюро в другия край на масата. Говореше на Ингър.
— Ей, Сем, стига гукане. Чака те още един посетител.
— Бас хващам, че е губернаторът — захили се Ингър.
— Много добре знаеш кой е — каза сержантът. — Адвокатът ти Джордж Тетум, той чака. Дошъл е може би да те цунка за сбогом.
Полицаят посочи Виктория:
— Тези неща не са за вашия вестник, мадам.
— Не се безпокойте — каза Виктория, прибирайки бележника и писалката си.
— Тоя симпатяга Тетум — замърмори Ингър — знаех си, че ще дойде.
Сержантът на бюрото там горе се намеси отново:
— И пак ще ти кажа, ти и твоето плямпало да говорите на английски, да ти е ясно.
— Я оди да мочаш — каза Ингър на полицая шеговито.
Забеляза въпрос на лицето на Виктория:
— Иска да каже за мен и Тетум — че не разбира разговорите ни. Когато пое защитата ми, Тетум ме научи малко есперанто. Това той прави с всички клиенти като мен. Пробутва по някоя и друга дума есперанто, когато си говорим поверително. Не му се ще това дупе да чува всичко. Правило за това няма, нали?
— Няма — каза Виктория, ставайки. Посуети се, недоумявайки какво да каже. — Да се надяваме, че ще получите някакво помилване.