— Ще бъдем — Едуард беше нетърпелив. — След погребението ти и Роджър вървете направо вкъщи. Аз ще дойда малко по-късно. Имам неотложна работа.
— Работа? В ден като този?
Искаше му се да каже на старицата: „Кралят е мъртъв. В ден като този, новият крал трябва да бъде коронован.“ Вместо това обаче промърмори:
— Важно е, много е важно!… Ще ви настигна…
Гласът му заглъхна в стъпките му.
— Ще гледам да не се бавя…
Ханна и Роджър се върнаха от погребението в своя кадилак, а малко след това чакащият ролс-ройс отнесе Едуард Армстед в Манхатън и го остави пред Сити Корп Билдинг — огромната сграда с алуминиева конструкция. С експресния асансьор той се изкачи на двадесет и шестия етаж и се отправи към служебния апартамент, на вратата на който бе изписано: Лидингтън и Краус — адвокати.
Докато го водеха към познатия му кабинет на Лидингтън, Армстед почувства радостната тръпка от очакваната коронация. Делата и всичко свързано с мъртвия днес бяха приключили. Делата и личността на живия — това беше важното сега.
В дъното на стаята Хоръс Лидингтън се бе съсредоточил върху някакъв документ, може би завещанието. При влизането на Армстед той вдигна глава и свали очилата си.
— А, Едуард, радвам се, че дойде веднага — каза Лидингтън и се изправи на крака. — Не е за изпускане.
Армстед пристъпи към бюрото, но съзря върху писалищна масичка, под позлатено бароково огледало, един сребърен поднос с бренди, бутилки коняк и чаши и кривна натам.
— Нямаш нищо против да си налея една, нали Хоръс?
— Моля, моля, налей си — бързо отвърна Лидингтън.
Армстед отпуши една полупразна бутилка коняк и я вдигна в ръка. — Мога ли да налея и на тебе една?
— Благодаря ти, Едуард, но аз ще се въздържа засега. Но ти… Ти си пийни, пийни си. Знам, че ти се пие.
— Пие ми се — съгласи се Армстед и наля коняк в чашата си.
Вдъхна аромата и бавно започна да пие, приближавайки се към изящно изрязаното, гравирано френско кресло, мъдрещо се до масата в стил Луи XV. Разположил се в креслото, той забеляза, че Лидингтън угрижено го наблюдава.
— Не се безпокой, Хоръс, аз съм съвсем добре — каза Армстед.
Лидингтън закима енергично с глава и се смъкна в дъбовия стол до бюрото.
— Съвсем оправдано би било, ако не се чувстваш добре. Да загубиш баща си, това не се случва всеки ден, но всеки по своя ред. Явно неговият ред е дошъл.
— Бях започнал да мисля, че никога няма да дойде — каза Армстед.
Лидингтън изглежда малко се изненада.
Армстед се усмихна.
— Изненадах ли те? Дълго стоях зад кулисите, Хоръс. Вече съм на петдесет и шест години. Мислех, че моят шанс вече никога няма да дойде, че са ми отнети всички възможности. Но сега е мой ред. Поне мисля, че е така.
Той пое още една глътка коняк и остави чашата на масата.
— Мой ред ли е, Хоръс.
— О, да… да, разбира се… ти си единственият му истински наследник. Той не беше обвързан с особена благотворителност.
— Ами хайде тогава да го чуем официално, Хоръс!
Лидингтън бе малко неспокоен и се пообърка. Опита да се посъбере и придърпа документа по-близо до себе си.
— Би ли желал да ти прочета завещанието, Едуард? — И забързано продължи: — Завещанието е кратко. Завещанието на Харт било 125 страници, доколкото ми е известно. Това на Езра Джей е само 37 страници. Сравнително късо за едно сложно състояние като неговото. Бих могъл да ти го прочета.
Армстед се ухили.
— Искаш да кажеш — официално — като по филмите, където събират роднините, за да изслушат завещанието на дъртия?
— Ами… — започна Лидингтън неуверено.
Армстед се отлепи от облегалката. — Кажи ми просто есенцията, най-важното. Ще прочета цялото завещание друг път, когато имам повече време. Можеш да ми изпратиш едно копие. А сега — есенцията, главното. Всичко ли получавам? Или по-голямата част?
— По-голямата част от състоянието си баща ти е оставил на теб. С една част подсигурява сина ти Роджър, а един от седемте си дома — замъка до Сен Пол дьо Венс, предоставя на мисис Армстед. Половината акции оставя на теб. Знаеш, че Ханна винаги е притежавала другата половина.
Армстед пренебрежително махна с ръка.
— Ханна не е никакъв проблем.
— Много добре. Останалите шест дома минават към теб. Има някои незначителни дарения на негови стари и заслужили служители, главно съвсем малки дялове в списанията и в синдиката. Някои дарения за спомен на далечни роднини…
— Но останалото е за мен. А фермите?