— Почти всичко ще бъде твое, Едуард, мините в Ута и Невада. Петролните кладенци в Оклахома и Тексас. Веригата от пазари, недвижимите имоти в Ню Йорк, търговските кораби, произведенията на изкуството (освен няколкото, които е оставил на градския музей).
Внезапно любопитство жегна Армстед.
— А за Ким? — запита настойчиво той. — Ким Несбит?
Лидингтън изглежда се подвоуми.
— Какво за нея?
— Тя фигурира ли в завещанието?
Адвокатът продължи да се колебае.
— Не… не съвсем.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами, как да ти кажа, завещанието е публичен, общодостъпен документ, както знаеш. След легализирането той може да се прочете от всеки. Аз… не мисля, че Езра би допуснал възбуждане и провокиране на спекулации по отношение връзките му с мис Несбит.
— Спекулации — дрезгаво отвърна Армстед. — Дъртият му двуличник. Та всеки знае, че той се има с нея от време оно. Не може да не й е оставил нещо.
— Не съм казал, че нищо не й е оставил — каза Лидингтън. — Казах просто, че я няма в завещанието. Мис Несбит бе обезпечена една година преди смъртта му, в началото на последното му заболяване.
— Какво й даде тогава? — поинтересува се Армстед.
Лидингтън отговори сдържано и предпазливо:
— Не знам дали имам право да говоря за това, Едуард. Има все пак известна конфиденциалност в отношенията между…
— Знам, знам — прекъсна го Армстед. Допи коняка си и стана, за да си вземе една пура от кутията на ореховото бюро. Отхапа крайчеца на пурата и продължи — Мен ме интересуват чувствата му, отношението му към Ким в крайна сметка. Остави ли й апартамента?
— О, не, не…
— Отстъпи ли й съвместното владеене?
— Той й даде апартамента преди една година и го оформи с плащателен документ. Това бе едно щедро споразумение. Тя е подсигурена за цял живот.
— Ясно — Армстед запали пурата и издуха дима. — А сега да се върнем към мен, Хоръс. — Какво от състоянието си остави на мен?
— Както ти казах вече — по-голямата част. Около три четвърти.
— Аз разбирам само от цифри, Хоръс. Колко?
— Бих казал, според моите изчисления, над един милиард долара.
Армстед отново се настани в креслото. Помълча малко и продължи:
— Хоръс, къде е заложил примката? — кратко запита той.
— Примката?
— Дългия си остен, дразнителя. Не ми казвай, че дъртият е отишъл в гроба и ми е оставил всичко, без да се опита да ме подразни по някакъв начин; да упражни надзор и след смъртта си; да ме затрудни с нещо.
— Хм… — Лидингтън се позамисли за малко. — Повтарям, остави ти по-голямата част от състоянието си.
— Чисто? — настоя Армстед. — Без никакви „ако“ или „но“? — Изведнъж интуитивно се сети. — Вестникът, в състоянието влиза ли вестникът?
— Вестниците — коригира го Лидингтън. Той беше ликвидирал повече от тях, както знаеш, но останаха все пак още пет.
— Интересува ме само един — сряза го Армстед. — Ню Йорк Рекърд. Другите са пачаври. А този вестник може да се окаже особено важен. — Вгледа се в лицето на адвоката и забеляза някаква несигурност и увъртане. — Той ми остави Рекърд, нали?
— А, да — каза Лидингтън и запрелиства документа. — Да, тъкмо към това исках да преминем.
— Към какво има да преминаваме? — каза Армстед, изгубил търпение. — Вестникът за мен е най-важното и значимо нещо от неговото състояние. Той се гордееше с този вестник. С него стана известен, с него стана безочлив и безскрупулен. Аз, аз израснах с този вестник. Знам какво да правя с него. Той сега е мой, нали?
Лидингтън разрови страниците на завещанието.
— Как да ти кажа — и да, и не — каза той. Намери това, което му трябваше и го препрочете наум. — По отношение на Ню Йорк Рекърд има една отменяща клауза…
— Каква клауза?
— Той ти дава вестника, но има едно отменящо условие.
— Какво условие?
— Това е… тя е една особена клауза. Спомням си, че когато той я прибави, аз не я разбрах добре, не разбрах какво цели с нея, но направих това, което се искаше от мен и я включих.
— Я ми кажи какво гласи тази мръсотия.
— Ти, разбира се, ще имаш Ню Йорк Рекърд. Но условно, в продължение на една година. През цялата тази година ти ще трябва, в даден момент или ден, да надминеш тиража на Ню Йорк Таймс. Ако направиш това поне веднъж, вестникът е твой завинаги. Ако не успееш, вестникът по необходимост трябва да бъде продаден на Пол Елдридж от Ню Йорк Таймс. Елдридж е направил предложение на баща ти няколко месеца преди неговата смърт. Но, разбира се, тази клауза по закон е безсилна, ако…
— Мръсникът му с мръсник! — Армстед избухна и позеленя от гняв. — Знаех си, толкова добро не е на добро. Не може без примка. Джей не можеше да не ме уязви с нещо. Той знаеше какво е за мен вестникът. Добре знаеше, че от 1954 досега нашият вестник нито веднъж не успя да надмине тиража на Таймс. Поставил ми е условие, което е знаел, че не може да бъде изпълнено. Искал е да се представи като добър родител, за да не разберат хората какъв мръсник е бил. Оставил ми е това, което най-много искам, като е направил така, че сам да го загубя. Искал е да потвърди пред света убеждението си за моята некадърност.