Армстед не забеляза кога и как се смъкна в креслото. Този път не му направиха впечатление нито мизерният кабинет, нито невзрачните мебели. Той бе глух и сляп — заслепен от гняв и ярост.
Докато Армстед сърдито се въртеше в креслото, психоаналитикът отмести няколко стари броеве на Джърнъл ъв ди Американ Сайколъджи Асосиейшън върху масата пред него и се намести по-удобно в креслото. Опъна крака върху списанията, запали ароматичната си лула и отново каза:
— Не мислех, че ще дойдеш днес.
— Не мислех да идвам. Но току-що чух завещанието и така се бъзнах, че трябваше да поговоря с някого, та дори и с теб.
Доктор Шарф леко духна лулата си.
— Ти отиде на погребението, нали, Едуард?
— Да, да се уверя, че наистина е мъртъв.
Докторът нежно поклати глава.
— Нещо като онази стара приказка за Хари Кохън. Знаеш го — онзи, дето бе директор на Калъмбия Пикчърс…
— За бога, Карл, знам го.
— Та когато той починал, доста народ се стекъл на погребението му. Оглеждайки тълпата, някой се провикнал „Дай на хората това, което искат, и те веднага ще дойдат“. Нещо подобно, нали?
— Да — каза Армстед.
— И така, ти видя, че той е мъртъв.
— Както пирона в онази там врата. Съвсем сигурен съм в това.
— И все още не се чувстваш свободен?
— Че как като продължавам да завися от него. Да беше чул само какво е вмъкнал в завещанието си, мръсникът му с мръсник.
— Добре, добре, Едуард. Какво е вмъкнал в завещанието си, че толкова те е разстроил?
— Оставил ми е всичко освен това, което най-много исках.
Армстед се впусна да разказва за посещението си при Хоръс Лидингтън, за съдържанието на завещанието и за условната клауза по отношение Ню Йорк Рекърд. Към края беше толкова разярен, че се задъха като астматик. Впери поглед в д-р Шарф и зачака реакциите му.
— Ти си богат човек — каза докторът. — Той те е направил богаташ. Можеше да бъде и по-зле. Можеше да остави всичко на Армията на спасението.
— Хайде, хайде, Карл, много добре знаеш какво цели с това.
— Разбира се, че знам — кратко каза докторът. — Опитвам се просто да внеса малко обективност по отношение на ситуацията ти.
— Той винаги ме е презирал, никога не е показал ни най-малко уважение към мен — продължи Армстед. — Никога поне веднъж не показа, че ми има доверие.
— За хората, издигнали се със собствени сили, които вече имат всичко, е много трудно да гледат на младите си синчета като на равни.
— Втръсна ми да си го повтарям — каза Армстед. — Тази последна проява на катилската му воля в завещанието преля чашата. Дори под земята не се посвени да покаже зъбите си, презрението си към мен. Исках да стана журналист, да бъда редактор още от самото начало, също като него. Но той никога не намери място за мен. Когато бях още момче ми пробута една черна, неблагодарна работа в Рекърд. По това време това бе водещият вестник, и аз бях горд, че работя там. Но баща ми, вместо да ме издигне, взе, че ме пропъди. Лашна ме в сензационното си памфлетче в Сан Франциско, после в онзи негов парцал в Денвър. След това в Чикаго, където беше малко по-добре. И точно когато си мислех, че ми потръгна, той ме върна отново в Ню Йорк. Да не мислиш, че ми възложи длъжност? Не. Той се доверяваше на други. На мен възложи Спешъл Проджектс. Какво беше това, така и не разбрах. Винаги, когато излизах с нова идея (а напоследък Рекърд имаше нужда от нови идеи), той я отхвърляше. Аз протестирах, ти знаеш, че протестирах.
Доктор Шарф кимна:
— Да, да, протестираше.
— И какво постигнах с това? Нищо. Винаги след това ме избутваше на някоя второстепенна работа. За него аз вечно трябваше да се уча на бизнес. Такива бяха отговорите му на моите протести. Непрекъснато ми повтаряше „Трябва да овладееш бизнеса, Едуард“. Но, боже мой, ето ме вече на 56 години, а той все още продължава да ме учи на бизнес. Когато умря, бях може би най-щастливият. Най-после щях да получа вестника. Щях да имам възможността да покажа какво мога. И само преди един час чух завещанието му и условието, че ако не успея да подобря вестника (който той със своята немарливост направи на нищо), ако не успея да направя невъзможното, той няма да бъде мой. Ще бъде разпродаден. Ще изчезне. Това е неговото прощаване с мен.
Доктор Шарф напразно се опита да го прекъсне. Яростта му преливаше. Насъбрала се бе много горчилка от миналото, която той не бе в състояние да спре. Отново заговори за успешния си старт в Чикагския вестник и за това как, точно когато започнал да реализира себе си, баща му го отзовал в Ню Йорк. Бил сигурен, че това е акт на повишение, доказателство, че баща му най-после го е оценил. Но вместо това бил лишен от каквато и да е възможност за инициатива. Баща му забравил за съществуването му.